Край развалините на Вавилон
- Автор: Май Карл
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Калпазанов»
- ISBN: 954-17-0151-5
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Край развалините на Вавилон». Краткое содержание книги:
— Мин хаида? (Кой е там?)
— Сафи, силлът — доложи се мъжът.
— Ела насам, направо!
Сафи се запромъква с такъв шум през храстите, че можех да го следвам, без да бъда чут. Персийците бяха наскачали. Сафи стоеше при тях, а аз лежах на земята съвсем наблизо.
— Очаквахме те по-късничко — каза Педер-и-Бахарат. — Нещо фалшиво ли видя, че идваш толкова рано?
— Не — отвърна Сафи. — Идвам сега, защото ми се отдаде благоприятна възможност. Гяурът се замъкна някъде в нощта да си изрече молитвата. Той се бои да го стори в присъствието на един истински вярващ.
— В нощта? Накъде? Да не би насам?
— О, не! Насочи се към противоположната страна. Това християнско куче е най-глупавият човек, когото съм виждал през живота си. Доверието му към мен е безгранично.
— Веднага ли се съгласи всъщност да ви вземе?
— Да, на часа.
— Това го дължим единствено на благоразумието, че ти наредих да вземеш и жена си. Той не е толкова глупав, както си мислиш. Присъствието на жената обаче е събудило доверието му, защото при такива покушения човек оставя съпругата си вкъщи. Костваше ли ти усилия да го заведеш до колибата?
— Съвсем не. Той прие предложението на мига. По-добро място ти не можеше да избереш и аз се удивлявам на прозорливостта, с която отчете, че ще достигнем мястото до свечеряване.
— Няма защо да се учудваш, понеже един предводител на силлан трябва да притежава опитност. Къде са конете?
— Пасат в близост до колибата. Най-напред тях ли ще си подсигурите?
— Не. Спипаме ли мъжете, жребците от само себе си ще станат наша собственост. Аз бих приключил на бърза ръка с кучетата, като просто ги застрелям, ала това не би било наказание за болките, които дребосъкът ми причини. Те ще бъдат налагани със собствения им камшик, додето по телата им не остане място, неразцъфнало като тези две дамги, които горят с огъня на пъкъла. Ей затова трябва да ги пипна живи и едва когато са полумъртви от пердах, ще им туря край с два куршума. Как ще узнаем дали спят, или не?
— Аз ще дойда да ви взема.
— Не, това не бива да правиш. Твоето отдалечаване би могло да ги събуди и направи подозрителни.
— Тогава ще ви пратя жена ми.
— И така не става, защото тя ще спи на открито и няма да знае дали непознатите са още будни, или не. Ние трябва да уговорим някой сигнал, който е надежден.
— По-надежден от огъня няма. Щом гори, двамата са още будни. Угасне ли, значи са заспали.
— Тук си прав. Избираме следователно тоя сигнал! При тези обстоятелства ще ги изненадаме в тъмното. Ама тогава пък трябва да знаем къде лежат.
— Аз го знам още отсега. Вдясно отзад гори огънят. Близо до него съм им приготвил постелята. Аз ще ви чакам срещу входа. Ще будувам, докато дойдете. Ще трябва да пропълзите вътре един подир друг. Аз ще ви хвана за ръцете и ще ви отведа там, където ония лежат. Какво ще правите сетне, не ме интересува.
— Предложенията ти ми харесват, приемам ги. След като сега си тръгнеш, ние ще изчакаме два часа и после ще дойдем в близост до колибата. Веднага щом стане тъмно в нея, пропълзяваме вътре. Имаш ли още нещо да кажеш?
— Не.
— В такъв случай се връщай, защото едно по-дълго отсъствие може да направи впечатление. Възнаграждението, което ти обещах, ще си го…
Повече не чух, тъй като сметнах за уместно да се изтегля, и бях подпомогнат от шума, с който Сафи навлезе в храсталака. От другата страна спря, за да изрече още няколко въпроса, на които получи отговор. Така аз спечелих време първо да се измъкна тихо и после, когато не можеше да ме чуе, да се затичам колкото може по-бързо към колибата, но в дъга, така че пристигнах там от другата страна. И добре сторих, защото жената стоеше там и чакаше. Сигурно трябваше да бди, за да каже на Сафи от коя посока съм се върнал.
Вътре огънят гореше, до него седеше Халеф. Влязох и жената ме последва. Като се направих, че не съм забелязал отсъствието на мъжа й, аз седнах при хаджията и подех с него разговор. Сега дойде и силлът и седна на известно разстояние от нас до жена си. След приблизително половин час двамата станаха и Сафи каза:
— Ефенди, ще ми разрешиш ли да спя тук в колибата при вас? Крайниците ми сегиз-тогиз ги върти Да илмафасил[66] и мъглите на реката ми вредят.
— Можете да останете и двамата — отговорих аз.
— О, не! Ти знаеш, че една жена не бива да пребивава там, където се намират спящи мъже. Аз ще й стъкмя вън в храсталака един харем, където ще почива до утрото.
66
Да илмафасил — ревматизъм — б. а.