Любовни истории на обикновената лудост
- Автор: Буковски Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Румен Баросов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любовни истории на обикновената лудост». Краткое содержание книги:
Сутринта телефонът иззвъня. Беше моят приятел Великият Манго на Вечното Дрогиране.
„Ханк?“
„Да.“
„Снощи вкъщи дойде Чери.“
„И какво?“
„Носеше някакъв списък. Беше много развълнувана. Искаше да го скрия. Каза, че Дженсън ги преследва. Скрих го в мазето зад рисунките, които Джими Джуджето направи, преди да умре.“
„Чука ли я?“
„Ами! Много е кльощава. Ребрата й щяха да ме нарежат на парчета, ако бях опитал.“
„Но си ебал Джими Джуджето, който тежеше само четирийсет кила?“
„Да, ама той беше много издръжлив.“
„Сериозно?“
„Да, бе.“
Затворих.
В следващите пет броя „Отвореното путле“ излезе със заглавия като: „ОБИЧАМЕ СВОБОДНИЯ ПЕЧАТ НА ЛОС АНДЖЕЛИС“, „О, КОЛКО МНОГО ОБИЧАМЕ СВОБОДНИЯ ПЕЧАТ НА ЛОС АНДЖЕЛИС“, „ОБИЧАЙТЕ, ОБИЧАЙТЕ, ОБИЧАЙТЕ СВОБОДНИЯ ПЕЧАТ НА ЛОС АНДЖЕЛИС“.
Така трябваше. Имахме списъка.
Една вечер Дженсън и Джо излязоха на вечеря. После Джо ми каза, че всичко е „наред“. Не знам кой кого е чукал, нито какво е ставало под масата. А и не ме интересуваше.
Скоро открих, че освен младежите с брадите и перлите ме четяха и други.
В Лос Анджелис се намира новата Федерална палата — модерна и параноична сграда с дълги редове от кабинети в стил „Кафка“, всеки един от тях отдаден на собствения си абсурден онанизъм. Всичко живее за сметка на всичко и расте като червей от топлината и непохватността на ябълката. Платих четирийсет и пет цента за един час паркинг или по-точно ми дадоха билет за тази сума. Влязох във Федералната Палата през украсен с фрески вход, който би могъл да направи Диего Ривера, ако му отнемеха 9/10 от чувствителността. Усмихнати американски моряци, индианци и войници, стремящи се да изглеждат величествени сред евтино-жълтото, гнило-зеленото, напикано-синьото.
Бяха ме извикали в отдел „Кадри“. Знаех, че не е за повишение. Взеха писмото и ме оставиха да чакам четирийсет и пет минути, за да се почувствам като лайно. Част от старата и позната песен: „Ти имаш лайна в червата си, а ние нямаме.“ За щастие утеших се с досегашния си опит, представяйки си минаващите покрай мен жени, легнали в леглото ми с вдигнати крака и с оная работа в устата им. Веднага усетих нещо огромно между краката си — огромно, поне за моята надареност — и бях принуден да забода поглед в пода.
Накрая дойде да ме извика една черна, добре облечена, слаба и приятна секретарка негърка, с много достойнство и запазена жизненост, чиято усмивка показваше, че ще ме тъпчат и тя го знае, а и подсказваше, че няма нищо против да ме понапикае и тя малко. Някак си улесни нещата. Не че имаше някакво значение.
Влязох.
„Седнете.“
Човек зад бюрото. Все същата и позната история. Седнах.
„Господин Буковски?“
„Да.“
Каза ми името си. Изобщо не ми пукаше.
Облегна се назад. Погледна ме от креслото си.
Сигурен към, че очакваше да види някой млад, по-хубав, по-лъскав, някой, който да изглежда по-умен, пооправен… А аз бях стар, уморен, безразличен. Имаше посивяла коса и беше аристократичен тип, ако разбирате за какво говоря. Имам предвид, че никога не се е навеждал да вади от земята цвекло с пръчка, сред сбирщина от мокри гърбове2, нито е попадал петнайсет-двайсет пъти в дупката на затвора с алкохолици. Никога не е сърбал лимони в шест часа сутринта. Беше без риза, защото знаеше, че температурата към обяд щеше да стигне 120°. Бедняците познават смисъла на живота. Богатите трябва да го предвиждат. И тогава се сетих за китайците. Странно, нали? Руснаците се поохлабиха, само китайците, които сега започват отначало, се осъзнават, може би, погнусени от лайната. Но както и да е, не ме интересува политиката. Накрая всички тях ги ебе историята. А мен времето ме е разкъсало — разпръснат, разрушен, нищо не ми е останало.
„Господин Буковски?“
„Да.“
„Ама, вижте… някой ни осведоми…“
„Да. Продължавай.“
„… че не сте женен за майката на вашето дете.“
Представих си го как украсява елха с чаша в ръка.
„Вярно е. Не съм женен за майката на четиригодишното си дете.“
„Плащате ли издръжката на детето?“
„Да.“
„Колко?“
„Няма да ви кажа.“
Пак се облегна назад. „Трябва да разберете, че ние, държавните служители, сме длъжни да се съобразяваме със закона…“
Не се чувствах виновен за нищо и не му отговорих.
Чаках.
Къде сте момчета? Къде си Кафка? Лорка, убит насред прашната улица, къде си? Хемингуей, ти твърдеше, че те преследва ЦРУ и никой, освен мен, не ти повярва…
Тогава, възрастният, аристократичният, устроеният, сивият тип, който никога не — беше събирал цвекло, се обърна, порови в едно малко, лъскаво чекмедже зад гърба си и извади оттам пет-шест екземпляра от „Отвореното путле“.
2
Мокри гърбове (wet-backs) така наричат мексиканците, които влизат нелегално в САЩ, преплувайки Рио Гранде.