Жертвата неизвестна

Над Петербург надвисна сива мъгла. Зимата изобщо не можеше да разкъса тежката топла завеса и даваше знаци за себе си само чрез резките пориви на ледения вятър. Сутринта, докато се приготвяше да тръгне за работа, Татяна мъчително преценяваше как точно да се облече, за да не замръзне от студ на улицата и да не умре от жега в метрото.

— Облечи си кожуха — настояваше Ира, която винаги се страхуваше, че Татяна може да се простуди и да се разболее.

— Полудяла ли си? — не се съгласяваше Татяна. — Навън е плюс два градуса, какъв ти кожух!

— Но вятърът е студен, а палтото ти е съвсем тънко.

Вярно беше. Едрата пълна Татяна носеше свободни шлифери и палта, които, разбира се, скриваха недостатъците на фигурата й, но за сметка на това изобщо не я предпазваха дори и от най-лекия вятър. През почивните дни този проблем се решаваше много по-просто, защото тогава тя се обличаше в панталони и яке. Но не можеше да иде на работа в такъв вид. Бедата беше и в това, че в службата на Татяна всички носеха предимно костюми и блузи, а нямаше как да облечеш пуловер под сакото на костюма. Налагаше й се да излезе с палтото, макар и с риск да замръзне, но това все пак беше по-добре, отколкото да се спарва в кожуха.

Затваряйки вратата след Татяна, Ира дежурно попита:

— Какво става с преместването ти? Не се ли отказа?

— Не съм се отказала. Но ти не унивай, защото моето началство прави всичко възможно да ме възпрепятства. Затрупаха ме с такива дела, че сега ще трябва няколко месеца поред да се занимавам с тях. И докато не ги приключа, няма да ме пуснат.

Изразителното лице на Ира отразяваше забавна смесица от различни чувства. От една страна, тя беше доволна, че промяната в живота й няма да настъпи утре. Но, от друга страна, беше й мъчно за Татяна. Пак трябваше да се блъска от сутрин до вечер и в делнични, и в празнични дни. А кога щеше да пише книгите си? Вече четири месеца пишеше последната си повест и все не можеше да я завърши.

Щом влезе в кабинета си, Татяна първо включи електрическата печка, защото наистина страшно премръзна. Чуждите дела, които се точеха вече бог знае от колко време и които бяха започнати отдавна и зарязани по средата, предизвикваха у нея отвращение, примесено с погнуса, сякаш я караха да облече рокля, която някой преди това дълго бе носил и не бе изпрал. В същото време разбираше, че няма друг изход. Трябваше да се заеме с тях и да ги доведе докрай, иначе нямаше да изпратят личното й дело в Москва.

Извади от шкафа и прегледа списъка със задачите, които бе планирала за днес. Разпит, очна ставка, още два разпита, сетне — попълване на няколко документа: постановления за експертиза и за изземване. Накрая — поредният разпит на Суриков. В онова генерално пълномощно на името на Зоя Николаевна Голдич имаше някакъв хитър номер. Трябваше най-сетне да разбере за какво става дума. По всичко личеше, че Суриков изобщо не бе виждал Зоя Николаевна. Ако пък я бе виждал, тогава излизаше, че при следователя е идвала съвсем друга жена.