Измамата Прометей
- Автор: Ладлэм Роберт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлозар Николов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Измамата Прометей». Краткое содержание книги:
Управлението бе изчезнало. Нямаше и следа от Тед Уолър, единствения човек, който можеше да коментира казаното от Дън за истината зад Управлението.
Кое е лъжа и кое истина?
Как да се добере до старите си работодатели, които бяха сякаш изчезнали от лицето на земята? Като че никога не са съществували.
Бе ударил на камък.
След двайсет минути и редица високопарни приказки в офиса на онзи галфон Оукс Брайсън отново се намери в подземния паркинг до наетото си превозно средство. Направи му всички проверки, които едно време бяха нещо като втора природа и постоянна процедура извън САЩ. Миниатюрното, чувствително на натиск влакно, което бе вмъкнал под дръжката на шофьорската врата, не бе пипнато. Всеки, опитал се да отвори или отключи вратата, би го разместил, без да се усети, и индикаторите на влакното щяха да го покажат. Но не. Приклекна и бързо огледа колата отдолу. Имаше много голям опит в това отношение и светкавично установи, че отдолу автомобилът не е пипан. Но при съвременните средства можеше ли да има стопроцентова гаранция? Непрестанно бе внимавал за евентуално проследяване, но не бе установил някой да го следи, когато влезе в „К“ или в подземния гараж. Но би ли могъл да бъде сигурен дали наистина е така? И още щом запали двигателя, усети познатата тежка топка в стомаха, от години изпитан предупредителен сигнал. Моментът на истината обаче мина безпроблемно — взрив не последва.
Мина през няколкото нива на многоетажния паркинг и на изхода вкара намагнетизираната картичка-билет в цепката на бариерното разчитащо устройство. Билетът незабавно изскочи — устройството го отхвърли. Я, да му се не види!? — удивено възкликна Брайсън. Много интересно! Нарочно ли е? Въпреки всичките предпазни мерки и изключителното му внимание някой не се ли опитва да го забави? Отново напъха картата, тя отново изскочи, без да вдигне бариерата. От будката излезе дежурният служител със скучаещо изражение и се приближи.
— Нека аз да опитам, сър — рече той и взе картата.
Номерът се повтори. Служителят учудено огледа твърдия картонен билет и внезапно изражението му се промени. Той се усмихна и приближи прозореца на колата.
— Сър, сигурен ли сте, че това е същият билет, който ви бе даден на влизане? — попита той, като връщаше картончето на Брайсън.
— Хайде сега, това пък какво значи? — раздразнено откликна Брайсън, който никога не правеше подобни грешки.
А може би човекът се опитва да му каже, че вътре в гаража Брайсън е подменил колата с чужда — по-хубава? Обърна се да погледне дежурния и мигом усети нещо нередно. Ръцете на този бяха… Но бе късно.
— Не, сър, вие не ме разбрахте — рече онзи и се наведе към прозореца.
В същия миг Ник усети натиска в слепоочието. Нещо твърдо, студено, стоманено. Дулото на пистолет — малък калибър, обло, закръглено отпред. За Бога! Как пък стана това! Лудост, лудост!
— Аз исках да кажа, сър, да си държите ръцете на волана — тихо и с леден глас заговори другият. — За да не се налага да използвам това нещо.
Боже Господи!
Ето ти номер! Ръцете на служителя бяха прекалено фини, с добре подрязани и поддържани нокти. С маникюр! Меки, нежни — ръце на човек, който се грижи за тях прекалено много. Човек, който се движи в кръгове, където парите са в изобилие и всичко е прекалено изискано. Къде са тези, къде са ръцете на служител от паркинг! Но Брайсън бе загрял със закъснение от поне няколко секунди. Междувременно мъжът рязко отвори задната врата и седна зад Брайсън, а пистолетът се премести на тила му.
— Хайде! Движение! — изсъска мнимият служител и бариерата се вдигна. — И ръцете на кормилото. Не бива да натискам спусъка, нали? Отиваме на малка разходка, аз и ти. Хайде, давай да глътнем чист въздух!
Брайсън бе оставил оръжието си в жабката. Сега нямаше избор, освен да подкара и да излезе на „К“, където продължи да следва нарежданията на човека с пистолета. Колата влезе в трафика, натискът от тила се премести в дясното му слепоочие и отново прозвуча същият нисък и равен глас.
— Знаеш, че номерът е неизбежен, нали? — говореше професионалистът отзад. — Според статистиката рано или късно всеки от нас някъде се издънва, престъпва границата. Вместо едно казваш десет и хоп, секирата! Напъхал си си носа в нещо, което вече не е твоя работа…
— Къде отиваме? — попита Брайсън, с усилие да говори максимално спокойно.
Сърцето му тупкаше лудо, мозъкът му работеше бясно. И изведнъж попита сякаш разсеяно: