Черният кинжал (Част II)
- Автор: ван Ластбадер Эрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният кинжал (Част II)». Краткое содержание книги:
— Какво стана? — попита.
— Силата ми не е достатъчна — прошепна тя.
— Господи, но какво ще правим тогава? Аз все още не притежавам твоя контрол над зрението си…
Тя го гледаше и мълчеше.
— Не, това не може да бъде краят! — тръсна глава Улф. — Няма да го допусна!
Тя взе ръката му и я сложи върху гърдите си.
— Извикай сянката — прошепна. — А заедно с нея и светлината.
В очите й отново се появиха яркозелените полумесеци, топлината прониза дланта му и бързо обхвана цялото му тяло. Разтвори душата си, отметна глава и се втренчи нагоре.
Мракът отстъпи място на светлината, до ушите му достигна някакво пърхане, сякаш птици се готвеха за дългата нощ. Чу могъщо боботене. Всъщност не — по-скоро го усети с всяка фибра на тялото си. Чувстваше как изгражда някакъв подвижен тунел от светлини и сенки. Можеше да го мести и насочва във всички посоки на света, можеше да го поддържа здрав с усилията на волята си. Страхът отново се надигна в душата му, но той решително го прогони. Концентрира се изцяло в мрака на „макура но хирума“, светът сякаш престана да съществува.
— А сега тръгваме! — дрезгаво прошепна той.
Асансьорът помръдна и започна да се спуска надолу. Движеше се гладко и безшумно, като водопад. Не му трябваше електричество, достатъчна беше комбинираната енергия на „макура но хирума“ на двамата пътници. Напрегнал взор, Улф гледаше към тъмния буй в бездната на съзнанието си. Беше убеден, че докато го вижда, всичко ще бъде наред.
Горещият полъх на психическата енергия прекърши бариерата на времето и той изведнъж се озова във вигвама на Белия лък, зашеметен от смъртта му, уплашен от силата, която му позволяваше да контролира не само смъртта, но и живота. От своята собствена сила!
Кабината спря на дъното на шахтата, без дори да се разклати. Улф и Шика се спуснаха обратно през люка и отново се озоваха в циментовия коридор. Той страшно много искаше да анализира всичко, което се беше случило през последния час, но нямаше време.
Шика се отказа от пътя, по който бяха дошли, и го поведе наляво от шахтата. В дъното се появи желязна врата, която тя отключи и внимателно открехна.
В ноздрите го удари миризмата на бензин и моторно масло. Бяха се озовали в подземния паркинг на сградата. Шика внимателно заключи вратата зад себе си, после го поведе покрай паркираните нарядко автомобили. В дъното на последния ред проблесна хромираната броня на катафалката, в която я беше видял да се качва пред онова погребално бюро на Второ авеню…
Тя отвори задната врата и пред очите му блесна полиран до блясък дъбов ковчег. В ушите му отекна щракането на сгъваем нож, после тя се извърна към него. Блестящото острие беше на сантиметри от тялото му, на лицето й играеше хладна усмивка.
— Усещаш ли смъртта?
Тринадесета глава
Вашингтон / Ню Йорк / Щат Масачузетс
Торнбърг Конрад III се събуди от мелодичното пеене на входния звънец. Полежа малко с невиждащи очи, после звънецът отново пропя и той преметна дългите си тънки крака през ръба на леглото. Навлече копринен халат и зашляпа към вратата.
Вилата му на Магнолия Теръс беше доста по-настрана от останалите и това беше причината да я вземе. Повечето кокетни сгради, пръснати върху безупречно поддържания терен, гледаха към игрището за голф, докато неговата беше далеч зад тях — скрита в горичка от сребърни ели и заобиколена от огромни розови храсти. Отзад бълбукаше бистро поточе, водите му се плъзгаха върху огладени черни камъни, над пътечката, която водеше до него, беше надвиснала разкошна лоза, преплетена в клоните на стройни кедри.
Торнбърг забави движението си пред огледалото, възхити се за миг на изправения гръб и развитите си мускули, после приглади сребристата си коса и отвори вратата.
— Изглеждаш чудесно — рече Стийви Пауърс и се надигна да го целуне по бузата. — Лицето ти е гладко, без бръчки. Добре ли си дремна?
— Май не — промърмори Торнбърг. — Сънувах цялата история.
— Така ти се струва — усмихна се Стийви и се насочи към дневната. — Как е Тифани?
— Не е добре — отвърна той и се отпусна в едно плюшено кресло. — Май е пипнала левкемия…
Стийви седна до него.
— Ще трябва да поговоря с нея.
— Не. Реших да не й казвам.
— Разумно ли е? Искам да кажа, че болестта…
— Лечението ще прикрива симптомите чак до края.
— Май именно лечението е довело до рак…
Той кимна с глава.
— Шибаният Фактор на растежа № 1. Страхотно обещаващ, но не можем да овладеем потенциала му. В момента, в който ни се струва, че сме на крачка от успеха, винаги става нещо такова… И отново сме на изходна позиция.