1Q84 (Книга първа)
- Автор: Мураками Харуки
- Серия: 1Q84 (bg) #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Венков
- Жанр: Альтернативная история
Электронная книга - «1Q84 (Книга първа)». Краткое содержание книги:
— И какво стана със старите револвери? — попита Аомаме, като се мъчеше да не издаде вълнението си.
— Сигурен съм, че са ги иззели и разглобили — каза барманът. — Гледах нещо такова по телевизията. Голям зор са видели да разглобят толкова оръжия и да бракуват цялата амуниция.
— Трябвало е да ги продадат в чужбина — рече олисяващият фирмен служител.
— Износът на оръжие е забранен от конституцията — изтъкна скромно барманът.
— Нали ви казах? Барманите в първокласните хотели…
Но Аомаме го прекъсна:
— И твърдите, че от две години японската полиция не използва револвери?
— Да, доколкото знам.
Аомаме леко се намръщи. Да не би да полудявам? Та нали днес сутринта видях полицай в старата униформа със стар револвер. И съм сигурна, че никога не съм чувала да са прибрали револверите до един, но пък и не ми се вярва тези двама мъже на средна възраст да грешат или да ме лъжат. Което ще рече, че бъркам.
— Много благодаря. Но вече чух всичко, което ме интересува — каза на бармана, който й пусна професионална усмивка и се захвана отново на работа.
— Имате специални интереси към полицията, изглежда — полюбопитства мъжът на средна възраст.
— А, не — отвърна Аомаме и добави неопределено: — Нещо ми се е позамъглила паметта.
Отпиха от новите „Къти Сарк“ — мъжът от своето със сода, Аомаме — от своето с леда. Мъжът подхвана морската тематика. Малката му платноходка била базирана в яхтеното пристанище Нишиномия. Излизал с нея в океана по празниците и през уикендите. Разправяше пламенно колко прекрасно било да усещаш вятъра, докато се носиш по вълните. На Аомаме хич не й се слушаше за проклетите му яхти. По-добре да се беше впуснал в историята на сачмените лагери или за залежите от полезни изкопаеми в Украйна. Погледна часовника си и каза:
— Вижте какво, става вече късно. Може ли да ви задам един съвсем прям въпрос?
— Питайте.
— Малко е… ъъъ… личен.
— Ще се постарая да ви отговоря.
— Хуят ви прилично голям ли е? Бихте ли казали, че спада към едрите?
Мъжът зяпна леко, присви очи и я изгледа. Не можеше да повярва на ушите си. Но изражението й бе съвсем сериозно. Не се занасяше. По погледа й личеше.
— Ами… как да кажа — подхвана най-искрено. — Не съм много сигурен. Бих казал, че е, общо взето, нормален. Обърквате ме, нали разбирате, когато така директно ме питате.
— На колко години сте? — попита Аомаме.
— Миналия месец станах на 51, но…
— Живели сте над петдесет години с нормален мозък, заемате прилична длъжност, притежавате дори платноходка и въпреки всичко не можете да кажете дали хуят ви е по-голям, или по-малък от нормалното?
— Е, предполагам, че е малко по-голям — отвърна онзи измъчено, след като поразмисли.
— Това го знаете със сигурност?
— Защо толкова ви вълнува?
— Да ме вълнува? Кой казва, че ме вълнува?
— Никой, но… — заекна онзи и се поотдръпна върху столчето си — струва ми се, че точно този проблем обсъждахме в момента.
— Проблем ли? Изобщо не е проблем. Никакъв проблем не е — заяви Аомаме. — Просто си падам по едрите хуйове. От визуална гледна точка. Не че иначе ми е притрябвало да е голям, че да усещам нещо. Ни най-малко. Или че държа най-вече на големината му. Казвам само, че донякъде си падам по по-големите. Нещо лошо да има в това? Всеки има право на собствен вкус, нали? Да не говорим, че безобразно големите пък изобщо не струват. Само ти причиняват болка. Разбирате ли какво искам да кажа?
— В такъв случай моят би трябвало да ви задоволи. Малко по-едър е от стандартните, но не е и безобразно голям. Просто си е… как да кажа… таман…
— Да не ме мамите, а?
— За какво ще ми е да ви лъжа по такъв въпрос?
— В такъв случай нали няма да имате нищо против да го зърна за миг?