Факторът Айнщайн
- Автор: Венгар Вин, Поу Ричард
- Язык: болгарский
- Жанр: Психология
Электронная книга - «Факторът Айнщайн». Краткое содержание книги:
Дънкан Максуел Андерсън, главен редактор на списание „Съксес“
Много скоро след като започнете да прилагате тази техника, ще забележите рязко нарастване на броя и подобряване на качеството на творческите ви хрумвания. В действителност компулсивното записване — тоест, неудържимият стремеж да записвате всяка мярнала се в съзнанието ви мисъл — е сурова форма на отприщване на образния поток. Както и при него, тук също се образува примка за обратна връзка — между ума ви, който поражда идеи, и изявата на себесъзнанието ви, чрез записването в бележника.
Ефект на драшта
Индусите имат специална дума за себесъзнанието. Наричат го „драшта“, често превеждано като „наблюдател“ или „свидетел“. Драшта е напълно обективен свидетел. Той гледа съвършено безпристрастно на света и дори ни позволява да се откъсваме от телата си и да се наблюдаваме отстрани. Можем да възприемем бележника — тази преносима банка за памет — като метод, чрез който да подсилваме своята перспектива на драшта. Записките ни позволяват да се вглеждаме и да изследваме потока на нашите смътни усещания от позицията на внимателен страничен наблюдател.
При отприщването на образния поток касетофонът изпълнява ролята на драшта, като с негова помощ завързваме примката за обратна връзка между вътрешните си възприятия и нашия обективен „свидетел“. Но отприщването на образния поток е много по-директен и по-мощен метод, отколкото преносимата банка за памет. Всъщност при воденето на записки описваме мислите си едва впоследствие, когато потокът на описанието вече не може да подхрани обратно и да повлияе върху мисловната ни образност. И нещо повече, при този метод изцяло са пренебрегнати внушителните възможности на говора и на слуха, които са същностно важни за действително успешното отприщване на образния поток.
Всяка от тези две техники — преносимата банка за памет и отприщването на образния поток — прехвърля мостове между определени мозъчни полюси и стимулира умствени способности, които са били пренебрегнати от другата. Те са най-ефективни, когато бъдат използвани заедно, особено ако и двете са едновременно насочени към един и същ специфичен обект на наблюдение.
Принцип на Хайзенберг
В 1926 година немският физик Вернер Хайзенберг стига до извода, че е невъзможно да бъде измерена траекторията на свободно движещия се в пространството електрон. И обяснява, че светлинните лъчи са с твърде голяма дължина на вълната, за да уловят сянката на тази миниатюрна частица, а гама-лъчите пък въпреки че имат много по-малка дължина на вълната — са прекалено силни. В мига, в който гама-лъчите докоснат електрона, те го отклоняват от пътя му и променят траекторията му. Следователно, дори самият акт на извършване на наблюдение над електрона променя движението му и опорочава експеримента.
Като тръгва от този феномен, Хайзенберг формулира своя прочут „Принцип на несигурността“. Според него има неща — например скоростта и траекторията на един електрон — за които никога не можем да бъдем напълно сигурни, тъй като самият акт на наблюдаването им променя данните.
„Това, което наблюдаваме в подобни случаи, не е тяхната истинска природа — казва Хайзенберг, — а природата им, след като е била повлияна от нашия метод за изследването и наблюдението им.“
От момента на формулирането му принципът на Хейзенберг се прилага като метафора в почти всички области на знанието, включително и в психологията. Професионалните психотерапевти го използват, за да обяснят защо човек не може да направи психоанализа на самия себе си. Присъствието на реален психоаналитик в стаята е наложително, за да служи като катализатор и фокус на потока от асоциации на пациента. Фройд отбелязва, че в процеса на все по-дълбоко проникване в подсъзнанието на пациента (така наречената трансференция) психоаналитикът играе ролята на един или друг човек от неговото минало. Съвременните психотерапевти в областта на междуличностните взаимоотношения прилагат този феномен по отношение на личното взаимодействие между пациент и аналитик. Но всички тези тълкувания всъщност искат да кажат, че свободното асоцииране е най-ефективно, когато бъде прекарано през примката за обратна връзка. Именно външният фокус — човек, аудитория, бележник или касетофон — оформя примката за обратна връзка, като извлича от подсъзнанието онези неуловими усещания, възприятия и образи, които не биха избликнали от само себе си.