Книгата на живота
- Автор: Харкнесс Дебора
- Серия: Аз, вещицата #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-543-4
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Книгата на живота». Краткое содержание книги:
В Сет-Тур, родовия дом на Матю, те се събират с героите от „Аз, вещицата — с едно важно изключение. Но истинската заплаха за бъдещето им тепърва ще се разкрие и когато това става, намирането на Ашмол 782 и липсващите му листа става още по-наложително. В последния том на трилогията Харкнес задълбочава темите за властта и страстта, за семейството и привързаността, за миналите деяния и сегашните им последици. В родови къщи и университетски библиотеки, с помощта на древно познание и модерна наука, от хълмовете на Оверн до дворците на Венеция и отвъд, двойката най-сетне научава онова, което вещиците са открили преди много векове.
Изабо млъкна и пое треперливо дъх.
— За наказание — бавно повтори тя — бях заключена в клетка, за да има с какво да се забавляват братята и сестрите ми, бях създание, върху което да се упражняват как да убиват. Моят сир не очакваше, че ще оцелея.
Изабо докосна устните си. За момент не беше в състояние да продължи.
— Прекарах много време в онзи малък затвор зад решетките — мръсна, умираща от глад, ранена отвътре и отвън, неспособна да умра, колкото и да ми се искаше. Но колкото повече се борех и колкото по-дълго оцелявах, толкова по-интересна ставах. Моят сир, моят баща, ме вземаше против волята ми, братята ми също. Всичко, което ми причиняваха, произтичаше от отвратителното любопитство да видят по какъв начин най-сетне ще ме опитомят. Но аз бях бърза — и умна. Моят сир започна да си мисли, че може би в крайна сметка ще му бъда от полза.
— Това не е историята, която разказваше Филип — сковано рече Маркъс. — Дядо твърдеше, че те е спасил от някаква крепост, че създателят ти те отвлякъл и те направил вампир против волята ти, защото си била толкова красива, че не можел да понесе мисълта някой друг да те притежава. Филип твърдеше, че създателят ти те е принудил да му служиш като съпруга.
— Всичко това е истина, само че не цялата истина. — Изабо погледна Маркъс в очите. — Филип наистина ме намери в крепост и ме спаси от онова ужасно място. Но тогава не бях красавица, каквито и романтични приказки да ти е разказвал дядо ти. Бях отрязала косата си със счупена мидена черупка, пусната от птица на перваза на прозореца, за да не могат да ме хващат за нея и да ме държат неподвижна. Още имам белезите, макар че вече едва личат. Единият ми крак бе счупен. Мисля, че и едната ми ръка. Март трябва да помни — едва чуто промълви Изабо.
Нищо чудно, че тя и Март се бяха отнесли така нежно с мен след Ла Пиер. Едната е била измъчвана, а другата й е помогнала да се съвземе след изпитанието. Но Изабо още не беше завършила историята си.
— Когато Филип пристигна с войниците си, те бяха отговорът на молитвите ми — поде наново тя. — Убиха тутакси моя сир. Хората на Филип настояха всичките му деца да последват съдбата му, така че ужасната отрова в кръвта ни да не се разпространи. Една сутрин дойдоха и отведоха братята и сестрите ми. Филип ме защити. Не им позволи да ме докоснат. Излъга, че не съм била заразена с болестта на създателя си, че някой друг ме е направил вампир и че съм убивала само да оцелея. Нямаше кой да оспори думите му, всички други бяха мъртви.
Изабо погледна внука си.
— Затова Филип прости на Матю, че не те уби, Маркъс, макар да му беше наредил да го стори. Филип знаеше какво е да обичаш някого твърде много, за да гледаш как загива несправедливо.
Думите й обаче не разпръснаха сенките от очите на Маркъс.
— Ние, Филип, Март и аз, пазехме тайната ми в продължение на векове. Създадох много деца, преди да дойдем във Франция, и си мислех, че кръвожадността е ужас, който сме оставили зад нас. Всичките ми деца живееха дълго и никога не показваха и следа от болестта. После дойде Матю...
Гласът на Изабо замря. В долната част на окото й се събра червена капчица. Тя примигна и попи кървавата сълза, преди да се е отронила.
— Когато създадох Матю, моят сир беше само мрачна легенда сред вампирите. Сочеха ни го като пример какво може да ни се случи, ако се отдадем на желанията си за кръв и власт. Всеки вампир, върху когото паднеше и най-малкото подозрение за кръвожадност, незабавно беше отстраняван заедно със създателя и потомците му — безстрастно каза Изабо. — Но аз не можех да убия детето си и не бих позволила на никого да го стори. Матю не беше виновен, че е болен.
— Никой не е виновен, maman — изтъкна Матю. — Това е генетично заболяване, което все още не разбираме. Поради безмилостните действия на Филип и всичко, което направи фамилията, за да скрие истината, Паството не знае, че болестта е във вените ми.
— Може и да не знаят със сигурност, но някои от Паството подозират — предупреди го Изабо. — Имаше вампири, според които болестта на сестра ти не е лудост, както твърдяхме ние, а кръвожадност.
— Жербер — прошепнах.
Изабо кимна.
— Както и Доменико.
— Не се безпокой напразно — каза Матю, мъчейки се да я успокои. — Седял съм на масата на съвета, когато се обсъждаше болестта, и никой нямаше абсолютно никаква представа, че я нося в себе си. Докато смятат, че кръвожадността е изкоренена, тайната ни си остава в безопасност.
— В такъв случай се опасявам, че имам лоша новина. Паството се бои, че кръвожадността се е върнала — съобщи Маркъс.