Град на демони
- Автор: Робертс Нора
- Серия: Sign of Seven Trilogy #2
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978–954–26–0771–7
- Переводчик: Валентина Атанасова
- Жанр: Мистика
Электронная книга - «Град на демони». Краткое содержание книги:
Сега, когато седмицата на смърт и разруха наближава, тримата приятели усещат надигащото се зло. Но тази година към битката с тъмната сила са се присъединили и три жени. Лейла, Куин и Сибил са свързани по някакъв начин с демона, също както мъжете – със силата, която някога го е възпряла.
След ритуала за кръвно братство градският адвокат Фокс е придобил дарбата да чете мислите на другите хора. Лейла има същата способност, но й е трудно да свикне с нея. Тя среща разбиране и подкрепа от страна на Фокс, но скоро и двамата съзнават, че помежду им се е зародило нещо повече от приятелство.
— Кал…
— Зная, снощи се разбрахме, но имам право да се тревожа за любимата си.
— Безспорно. — Тя обви ръце около врата му и ярките й сини очи се усмихнаха срещу неговите. — Моят закрилник.
После отвърна на целувката му със същата страст.
— Ще направя каквото мога, знаеш. Но истината е, че съм идвал тук през целия си живот, спал съм в тази къща, ял съм, играл съм в нея, тичал съм из фермата, помагал съм за досадната всекидневна работа. Беше моят втори дом, а никога не съм имал проблясък от миналото тук.
— Джайлс Дент не е идвал, нито другите „пазители“ преди него. Поне доколкото знаем. Ако Ан е дошла в тази къща, дошла е без него и е останала, когато Дент вече го е нямало. Аз трябва да успея, Кал.
— Зная. — Той отново докосна устните й със своите. — Само не се пресилвай, Русокоске.
— Прекрасна къща — каза Лейла на Фокс. — Прекрасно място. Нали, Сибил?
— Като картина на Писаро. Каква ферма е, Фокс?
— Екологична, би могло да се каже. По това време вече са на крак и се занимават с животните.
— Крави?
Лейла го настигна.
— Не, кози — за мляко. Кокошки — за яйца. Пчели — за мед. Зеленчуци, подправки, цветя. Всичко влиза в употреба, а което е в излишък, продаваме или разменяме.
Миризмата на животните се долавяше във въздуха, екзотична за сетивата й на градско момиче. Забеляза автомобилна гума, която висеше като люлка от дебел, олющен клон на дърво, навярно чинар.
— Сигурно е било страхотно да растеш тук.
— Беше. Навремето не мислех така, когато трябваше да рина птичи тор или да кося плевели, но беше страхотно.
Кокошките кудкудякаха непрестанно и гръмогласно. Когато заобиколиха къщата, Фокс видя майка си да им хвърля храна. Носеше дънки, старите си гумени ботуши и избеляла карирана риза върху ватиран пуловер. Косите й се спускаха на гърба на дълга, дебела плитка.
Сега бе неговият ред за проблясък от миналото. Видя я в съзнанието си, заета със същата всекидневна дейност в слънчево лятно утро, но тогава бе с дълга синя рокля и широка препаска на рамото, в която бе сгушена малката му сестричка.
Пееше, спомни си той. Толкова често пееше, докато работи. Чуваше я и сега, както тогава: „Ще отлетя, о, радост, аз ще отлетя на сутринта“.
В близкото заграждение баща му доеше козите майки и пееше заедно с нея.
А Фокс изпитваше към тях безгранична любов.
Тя го видя и му се усмихна.
— Тъкмо навреме, за да избегнеш досадните задължения.
— Винаги съм бил добър в това.
Майка му хвърли последните семена, остави кофата на земята и тръгна към него. Целуна го — по челото, по едната буза, по другата, по устните.
— Добро утро. — Обърна се към Кал и стори същото. — Кейлъб, чух, че имаш новини.
— Да. Ето я. Куин, това е Джоан Бари, голямата ми детска любов.
— Не мога да се сравнявам с нея. Приятно ми е.
— На мен също. — Джоан докосна рамото на Куин и се приближи към Гейдж. — Къде се изгуби и защо не дойде да ме видиш?
Целуна го, а после го сграбчи в прегръдка. Той отвърна — това забеляза Сибил. Притисна я към себе си и затвори очи.
— Липсваше ми — промълви Гейдж.
— Тогава си идвай по-често. — Тя се отдръпна. — Здравей, Лейла, радвам се да те видя отново. А това трябва да е Сибил.
— Същата. Имате внушителна ферма, госпожо Бари.
— Благодаря. Ето го и съпруга ми.
— Козите са от порода „Ла Манча“ — отбеляза Сибил и Джоан я изгледа учудено.
— Точно така. Нямаш вид на козарка.
— Видях такива преди няколко години в Орегон. Тези заострени и повдигнати краища на ушите са характерни. Млякото е с висока масленост, нали?
— Да. Искаш ли да опиташ?
— Пила съм. Чудесно е и идеално за сладкиши.
— Така е. Брай, това са Сибил, Куин и Лейла. Радвам се… хей, вече сме се срещали. — Брайън се усмихна на Лейла. — Може да се каже. Вчера те видях да вървиш по главната улица.
— Сменяхте вратата на книжарницата. Помислих си каква утеха е за хората да знаят, че има кой да им помогне с възстановяването на щетите.
— Стараем се. Радвам се за теб и русокоската, Кал — добави той и прегърна Кал с една ръка. — Крайно време е. — Обърна се към Гейдж и прегърна и него. — Искате ли закуска?
— Нямаме много време — отвърна Фокс. — Съжалявам.