Аз съм пратеникът
- Автор: Зюсак Маркъс
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Пергамент Прес
- ISBN: 9789546410276
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Аз съм пратеникът». Краткое содержание книги:
Това е.
Глупостта в най-чистата й форма.
- О, Ед... - Одри извръща поглед. - О, Ед...
Краката ни висят от верандата.
Гледам в тях, в крачолите на Одри.
Седим и мълчим.
Одри и аз.
И неловкостта.
Притисната между нас.
- Ти си най-добрият ми приятел, Ед - казва тя след малко.
- Знам.
Тези думи могат да убият един мъж.
Без пистолет.
Без куршуми.
Достатъчни са думите и едно момиче.
Продължаваме да седим на верандата. Гледам в краката и скута на Одри. Да можех да се свия там и да заспя! Това е едва началото на всичко, а вече съм омаломощен.
Време е за решение.
Трябва да се стегна.
5.♣ Таксита, проститутки и Алис ♣
Вечер е и карам из града. В далечината сградите закриват залеза. Нощта е тиха, само за размисъл.
Най-интересният клиент, когото качвам, е жена с вид на проститутка, която сяда отпред. Тялото й е мускулесто, тренирано. Косата й се вее към мен. Има красива уста, но зъбите й са грозни. Думите й са руси и захаросани. Всяко изречение завършва с някакво лигаво обръщение.
- Защо си такъв угрижен, миличък?
- Никога не съм идвала насам, сладурче.
В разрез със стереотипите гримът й е лек и изискан. Не дъвче дъвка. Облечена е с високи до коленете ботуши, бяло поло, което очертава приятно формите й, и тъмен елек. Гледай си пътя, Ед.
- Миличък...
Обръщам се към нея.
- Запомни ли къде отиваме, душичко?
Прокашлям се.
- В "Кий Гранд”, нали така?
- Точно така. Трябва да съм там в десет, съкровище.
- Няма проблем.
Поглеждам я със симпатия. Обичам такива клиенти.
Когато стигаме на мястото, апаратът показва единайсет шейсет и пет, но тя ми дава петнайсет и ми казва да задържа рестото. Вече навън, се навежда през прозореца.
- Сладък си.
Усмихвам се.
- Благодаря.
- За бакшиша или за комплимента?
- И за двете.
Тя дори протяга ръка и казва:
- Казвам се Алис.
Поемам ръката й и я стисвам.
- Иначе ми викат Шеба, но ти можеш да ми казваш Алис, миличък.
- Добре.
- А ти си?
Пускам неохотно ръката й и отговарям. Няма как да не е видяла табелката с името ми на таблото.
- Ед. Ед Кенеди.
Тя ме удостоява с едно последно "миличък”:
- Благодаря за возенето, Ед, И не се тормози толкова. Радвай се ма живота, миличък.
- Няма проблем.
Когато си тръгва, за миг си представям как се обръща и казва:
- Можеш ли да дойдеш сутринта да ме вземеш, Ед?
Но тя не го прави.
Отива си.
Алис не живее вече тукЩ
Седя сам в таксито и я проследявам с поглед до входа на хотела. Отзад сърдито
изревава клаксон и някакъв мъж се провиква от прозореца на колата си:
- Айде, пръждосвай се, бе, бакшиш!
Прав е. Никаква полза от нас.
Докато карам през нощта, си представям как Алис се превръща в Шеба. Чувам гласа й и улавям мириса му в приглушената светлина на хотелската стая с изглед към пристанището на Сидни залив.
- Така добре ли е, миличък?
- О, съкровище...
- Да, слънчице, точно така, продължавай!
Виждам се под нея. В нейна власт. Любя се с нея. Усещам я. Познавам я.
Вкусвам устните й с дъх на шампанско.
Не забелязвам грозните зъби.
Просто затварям очи и поемам вкуса й.
Докосвам голата й кожа.
Полото е на пода.
Елекът до него.
Ботушите са забравени на пирамидка до вратата.
Усещам се в нея.
- О! - изстенва тя, останала без дъх. - О, Ед...
- Червено! - изкрещява клиентът от задната седалка. Натискам светкавично спирачката. - Какви ги вършиш, човече?
- Съжалявам.
Поемам си дълбоко дъх.
Хубаво е да забравя за малко асото спатия и Одри, но сега пак съм в реалността. Г ласът на човека отзад ми връща паметта.
- Вече е зелено, братле.
- Благодаря.
Потеглям.
6.♣ Камъните ♣
Прибирам се.
Влизам в града с първите слънчеви лъчи. Улиците са пусти. Насочвам се към гаража на "Свободни таксита”.
Както винаги вървя пеш до моята съборетина.
Портиер е щастлив да ме види.
Пием си задължителното кафе заедно. Аз изваждам картата от чекмеджето. Гледам я и се опитвам да уловя някой нов проблясък, да я сваря неподготвена и да я накарам да ми разкрие тайните си.
Нощта зад волана би могла да бъде като всяка друга, но този път се чувствам готов. Иска ми се да откъсна жалката си хленчеща уста от лицето, за да спра веднъж завинаги да се оплаквам. И не приемам никакви оправдания в изсветляващия хол Не се жалвай повече, Ед. Приеми го, нареждам си аз. Излизам на верандата, за да погледна малкия си свят. Искам да го поема в ръцете си и за пръв път усещам, че мога да го направя. Понесъл съм всичко и съм оцелял. Не съм имал друг избор. Все още стоя тук. Нищо че съм на разнебитена веранда, цялата в дупки и пукнатини - кой съм аз, та да казвам, че светът не е същият? Но Бог знае, че светът ни отнема много. Портиер седи до мен и е целият слух, доколкото го има. Дори си е придал смирен и покорен вид. Поглеждам надолу към него и казвам: