Пазителката на гълъбиците
- Автор: Хоффман Элис
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-295-9
- Переводчик: Паулина Стойчева Мичева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пазителката на гълъбиците». Краткое содержание книги:
1973-та година. Последните дни на обсадата на крепостта Масада, приютила юдеите. Провизиите, останали още от времената на цар Ирод, са на привършване, а римляните наближават.
Съдбата събира четири забележителни жени, за да се грижат за гълъбите на Масада. Жени със силен дух, който отказва да бъде съкрушен. Води ги единствено силата на женското сърце.
Йаел — дъщерята на убиец, бяга от горящия Йерусалим през пустинята, която й отнема най-ценното — любимия, а вината и тайната, които носи в себе си, превръща в своя сила.
Ревка е жената на пекаря, която след смъртта на дъщеря си успява не само да намери сили да отмъсти, но и да съхрани душата си и да помага на другите.
Азиза, обучена като воин, крие своята същност и води таен живот — живее в света и на мъжете, и на жените.
И Шира, красивата вещица от Моаб, жената, която захвърля сигурния и спокоен живот и призована от любовта, поема изпълнен с опасности път.
Те са пазителките на гълъбиците и… на своите тайни — кои са, откъде са дошли, кой ги закриля, кого обичат.
Сред уханието на лилии, на смирна, на кръвта на мъжете и жените, умиращи за свободата си, се носи звънът на камбаните и отеква из пустинята; крилете на гълъбите пърхат в изпепеленото от слънцето небе, а единствените оцелели разказват тази вдъхновяваща и омагьосваща история, за да достигне през вековете до нас.
Баща ми ме поглеждаше изпитателно, когато мъжете ме хвалеха.
— Нищо особено не съм направила — отвръщах аз. — Птиците сами дойдоха при мен.
Воините приличаха на момчета, когато се шегуваха с мен за уменията ми на ловец; през цялото време се опитвах да бъда невидима, каквато бях в Йерусалим. Нощем, когато сърцата им бият силно и забраненото изглежда позволено, момчетата стават мъже. Макар да нямах сив плащ, знаех как да изчезвам. Можех да се прикривам и да заприличвам на нищо, докато се превивах и чистех тенджерата с пясък, с очи, сведени към земята. Но една вечер шалът ми се свлече и на светлината на огъня приятелите на брат ми видяха, че косата ми е червена. Видяха, че вече не съм момиче. Извърнаха очи встрани неловко, засрамени от своите мисли. Не би трябвало да седят до огъня с жена, която не е тяхна майка, сестра или съпруга, камо ли да приемат храна от ръцете й. Бях нида, нечиста жена, защото тук нямаше микве, нито дори обикновено, затлачено с тиня езерце. Но се намирахме сред пустинята и те нямаха друг избор. Ядяха птиците, които убивах, помагаха ми да се катеря по скалите и ме водеха към брат ми. Докато вървяхме, разказваха истории за крепостта, в която служеха, истории, които ми се струваха нелепи.
Крепостта била непревземаема, така твърдяха те, земята около нея била толкова непроходима, че нито една вражеска атака нямала шанс да успее. Някога била дворец на цар Ирод, място с невиждана красота, извисяващо се в облаците. Бях чувала за този цар и легендарната му жестокост; разказваха, че веднъж разрязал на две таралеж, изкормил го и поставил бодливата му кожа на лицето на врага си, за да го ослепи. Предал всички около себе си и бил отговорен за убийството на жена си Мариам, която обвинил в магьосничество; твърдял, че лекувала хора и правела любовни отвари и заклинания. Тя била толкова красива, че римският пълководец Марк Антоний обезумял, щом я зърнал, и отчаяно искал да я има. Затова Ирод я осъдил на смърт. Скоро след това синът му бил обвинен, че притежава змийска отрова, приготвена от жена от земята на Едом, която се занимавала е кешафим. Екзекуцията на сина последвала тази на майка му.
Всеки предател знае, че в крайна сметка ще го сполети съдбата, която е отреждал на другите, но Ирод мечтаел да изтрие страницата, на която била изписана неговата. Построил укреплението си на западния склон на планина, наречена Масада, стотина години преди нашето време. Царицата на Египет искала Юдея за себе си и заговорничела с Антоний и Рим, за да получи тази пустиня като дар, защото жадувала за нейните богатства: пътя към морето, находищата на сол, балсамовите гори, намиращи се отвъд, в Моаб, земите, покрити със смирна и тамян и други безценни съкровища.
Тези, които ни чакаха в Масада, били повече от деветстотин души, триста от които силни воини. Преди пет зими завзели крепостта на Ирод от малобройния римски отряд, който бил разпределен там. Станало лесно, под прикритието на нощта, като се изкачили по задната част на планината, нещо, което римляните смятали, че е невъзможно да се направи. Нищо не е невъзможно, открили юдеите; те успели да се изкачат в небето, по-близо до Бог.
Мислех, че са просто момчешки бълнувания, когато приятелите на брат ми се кълняха, че Северният дворец на царя бил по-красив от висящите градини на Вавилон, едно от чудесата на света. Черните и белите колони в него били донесени от Гърция — прекосили откритото море натоварени на кораби, после били завързани с въжета и макари и пренесени през Юдея на гърбовете на роби. Блещукащите мозайки били докарани през пустошта от самия Рим, за да бъдат положени плочица по плочица от най-добрите майстори. Баните, отоплявани от керамични тръби, поставени под пода, били направени от толкова висококачествен кварц, че когато слънцето стигало най-високо в небето, камъните сияели с алена светлина. Подовете били в нюанси на розово, зелено и черно, а фреските били изрисувани от стотици художници, доведени от всички краища на римската империя; те използвали най-изящните бои — аквамаринено и сапфиреносиньо, халцедоновочервено, — искрящи като скъпоценните камъни, на които приличали. Единствените цветове, които познавах сега, бяха тези на бялата пустиня, на черната нощ, на червените капки кръв, стичащи се от петите ми, докато се катерехме по камънаците.
Докато мъжете говореха за тези чудеса, ние се скупчвахме във влажните пещери заедно със скорпионите, в търсене на убежище от бушуващите бури. Мислех за скорпионите, които се криеха в коридора на къщата ни, когато бях малка. Бяха толкова неподвижни, че човек можеше да ги сметне за халюцинация или илюзия, но после внезапно скачаха, за да нападнат плячката си. И с вината беше така, вече бях открила аз. Свиваше се някъде надълбоко и после внезапно се надигаше и те захапваше. Все още я чувах, приятелката, жената, която бях предала. Когато спях, чувствах извивката на ханша й до тялото си. Бях чувала, че демоните могат да се привържат към човек и е невъзможно да ги отблъснеш или прогониш. Нощем приближават ръцете си до твоите с хищническа собственост. Шепнат само една дума в ухото ти: мой.