Изумрудената буря
- Автор: Салливан Майкл Дж.
- Серия: Riyria Revelations #4
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Ем Би Джи Тойс“
- ISBN: 978-954-2989-18-9
- Переводчик: Радин Григоров
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Изумрудената буря». Краткое содержание книги:
Задействан е злокобен план. Двама крадци се изправят насреща му.
Бившият наемник Ейдриън Блекуотър се отправя на пътешествие по море, за да открие изгубения Наследник на Новрон. Единствената му надежда: трябва да се изправи срещу безскрупулния и коварен Мерик Мариус. Страхувайки се, че този сблъсък ще бъде непосилен за приятеля му, Ройс Мелбърн се присъединява към стария си партньор за една последна мисия. Пътуването им ги отвежда сред океан измама и предателство, принуждавайки Ейдриън да се върне към минало, към което се е надявал никога повече да не се върне.
— Мистър Уесли, сър — рече готвачът, оставяйки подноса, за да отдаде чест.
Лицето на Уесли бе покрито с петна, очите и носът му бяха синьо-черни. Ейдриън знаеше, че той дежури допълнително. Отправяйки се към Ройс, бе дочул лейтенант Бишъп да разпитва кадета относно някакво сбиване, но тъй като Уесли отказа да назове противника си, младежът сам понесе наказанието.
— Мистър Уесли, реших, че ще желаете да хапнете нещо. Предполагам днес не сте яли много.
Офицерът го прониза с поглед, сетне погледна към подноса. Виждайки вдигащата се от кафената чаша пара, устата му се отвори, сетне брадичката биде рязко скована.
— Кой те прати? Берил? Това шега ли трябва да представлява?
— Не, сър. Просто зная, че не сте закусвали и че сте дежурили по време на останалите хранения днес. Трябва да умирате от глад.
— Бе ти заповядано да не ме храниш.
Ейдриън сви рамене.
— Също така капитанът ми заповяда екипажът да е добре нахранен. Дежурили сте дълго. Човек може да заспи, ако няма какво да му помогне да си държи очите отворени.
Уесли отново погледна към подноса.
— Кафе — рече удивено младият кадет. — На целия кораб няма повече от няколко паунда, повечето от които са за капитана.
— След една сделка с домакина съумях да се сдобия с няколко чаши.
— Защо го даваш на мен?
Ейдриън повдигна глава към нощното небе.
— Нощта е студена. Наказанията за заспиване на пост са жестоки.
Уесли кимна мрачно.
— Тук кадетите биват шибани с камшик.
— Смятате ли, че това е възнамерявал Берил, сър? Задето му се противопоставихте пред останалите по-рано днес.
— Възможно е. Берил е отвратителен деспот и развратник, пропилял семейното богатство. Подозирам, че той изобщо не би ме забелязал, ако не беше брат ми. Биейки ме, той си въобразява, че е по-висш от семейството ми.
— Брат ви е сър Бректън Белстрад?
Уесли кимна.
— Обаче той е изиграният. Нямам нищо общо с брат си, пребиването ми не е голямо постижение. Ако бях като него, не бих позволил хулиган като Берил да ме тормози.
— Вземете кафето и хляба, сър — рече Ейдриън. — Не мога да кажа, че Берил ми е особено симпатичен. Ако моето съдействие да останете буден допринесе за раздразването му сутринта, то още по-добре. Заповедите на капитана превъзхождат тези на кадета.
— Все пак ще те предложа за наказание. Любезността ти няма да промени това.
— Не го и очаквам, сър.
Момчето изучаваше Ейдриън с любопитство.
— В такъв случай, благодаря ти — рече то, вземайки храната.
Доувин Траник крачеше из най-долните нива на трюма. Тъмно и тясно, тук вонеше на животински изпражнения, примесени с процеждащата се през дъските солена вода. Подът бе покрит с близо четириинчова гнус, принуждаваща го да върви по края, балансирайки върху гредите на корпуса, за да запази обущата си сухи. Утре щеше да нареди на лейтенант Бишъп да организира редовното изпомпване на мръсотията, за да не се налага Траник да крачи през нея всяка вечер. Беше страж на нифронската църква, понастоящем един от двамата, които разговаряха лично с Негово Светейшество, а тук му се налагаше да се препъва из фекалии.
Разстроеният му стомах влошаваше нещата още повече. Няколко дни бе спал на закотвената „Буря“ и бе решил, че се е приспособил към морето. Ала първоначалното мъчение бе утихнало, само за да се появи отново, когато корабът се поклащаше с различен ритъм в открито море. Макар и по-слабо изявена, морската болест все още представляваше отегчение, отнемащо от удоволствието на работата.
Не носеше светило, но не му и трябваше. Фенерите на дежурните в далечния край на трюма хвърляха достатъчно сияние. Премина покрай неколцина серети, застанали мирно.
— Тази нощ са тихи. Мируват ли? — запита Траник, приближавайки клетките.
— Да, сър — отвърна постовият, нарушавайки за миг статуеподобието си. — Морска болест. Всички са зле.
— Да — отбеляза Траник, не и без известно отвращение. Гледаше ги. — Те ме виждат, дори и в мрака. Имат отлично зрение.
Тъй като от него не се очакваше отговор, серетът замълча.
— По лицата им виждам осъзнаване. Осъзнаване и страх. Това е първото ми посещение, но вече ме познават. Усещат силата на Новрон, таяща се в мен. Злото в тях инстинктивно трепери. Сякаш съм свещ, чиято светлина отблъсква мрака им.