Стоунър
- Автор: Уильямс Джон
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Лабиринт
- ISBN: 978-619-7055-08-5
- Переводчик: Емилия Л. Масларова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Стоунър». Краткое содержание книги:
Романът, който покори Европа. И я разплака.
Необикновена книга за обикновения живот на едно момче, което тръгва от дълбоката американска провинция и се издига до университетски преподавател. В романа не се случва нищо. По-точно, случва се цял един живот, белязан от тихо отчаяние и неизчерпаеми запаси от достойнство.
Стилът на Уилямс е пределно изчистен, аскетичен, оголен до мускула, в него няма и една излишна дума и това създава особена съпричастност със съдбата на главния герой - Стоунър би могъл да бъде всеки от нас.
Джон Уилямс (1922-1994) издава Стоунър преди близо половин век. Преди няколко години романът е преоткрит и заживява нов живот - включен е в авторитетната поредица на Ню Йорк Ревю ъф Букс, а в Европа се превръща в голямата литературна сензация на 2013 година.
— Ломакс.
Прозвуча ясно, чу се в цялата зала.
Той беше влязъл, беше затворил вратата и след като бе направил няколко крачки, беше спрял. На ръст беше, има-няма, метър и петдесет и тялото му бе гротескно безформено. От лявото му рамо към шията стърчеше малка гърбица, а лявата му ръка висеше безжизнено отстрани до хълбока. От кръста нагоре тялото му беше едро и огънато, така че Ломакс сякаш през цялото време се опитваше да запази равновесие, краката му бяха тънки и той накуцваше вдървено с десния. Известно време стоя с наведена руса глава, сякаш разглеждаше лъснатите си до блясък черни обувки и острия ръб на черния панталон. После вдигна глава и протегна рязко дясната си ръка, при което се видя колосаният му бял маншет със златно копче, между дългите му бледи пръсти имаше цигара. Ломакс всмукна дълбоко, вдиша дима и после го издиша на тънка струйка. Тогава вече видяха лицето му.
Беше като на идол от матине. Дълго, слабо и подвижно, но въпреки това с волеви черти, с високо тясно чело с изпъкнали по него вени, с гъста чуплива коса с цвят на узряла пшеница, вдигната назад на нещо като театрален помпадур. Мъжът пусна цигарата на пода, смачка я с подметка и заговори:
— Аз съм Ломакс. — Известно време мълча, гласът му, плътен и гърлен, изричаше думите точно, с мелодраматично кънтене. — Надявам се да не съм прекъснал заседанието.
Заседанието наистина продължи, но никой не обръщаше особено внимание на онова, което говореше Гордън Финч. След като седна встрани от другите в дъното на аудиторията, Ломакс продължи да пуши и се вторачи във високия таван така, сякаш изобщо не забелязваше главите, които час по час се обръщаха и го гледаха. След заседанието продължи да седи — остави колегите да идват при него, да се представят и да казват каквото имаха да казват. Приветстваше всеки набързо, с любезност, която, странно, изглеждаше присмехулна.
През следващите няколко седмици стана очевидно, че Ломакс няма намерение да се вписва в светските, културните и академичните рамки на Колумбия, щата Мисури. Макар да беше иронично мил с колегите си, той нито приемаше, нито отправяше светски покани, не отиде и на тържеството, което се провеждаше всяка година в дома на декана Клермонт, макар че събитието се бе превърнало в традиция и бе почти задължително, не беше забелязан на никой от концертите и лекциите в университета, мълвеше се и че упражненията му са оживени и поведението му в аудиторията е ексцентрично. Студентите го обичаха, тълпяха се в междучасията около бюрото му и вървяха по петите му из коридорите. Знаеше се, че от време на време Ломакс ги кани на групи в квартирата си, където ги забавлява с разговори и със записи на струнни квартети.
На Уилям Стоунър му се искаше да го опознае по-отблизо, но не знаеше как да го направи. Разговаряше с него, когато имаше да му казва нещо, веднъж го покани и на вечеря. Когато Ломакс му отговори така, както отговаряше на всички: любезно, но присмехулно и безразлично, и отказа поканата, Стоунър не се сети какво друго да стори.
Трябваше да мине известно време, докато осъзнае защо Холис Ломакс го привлича. В неговата наглост, в общителността и весело огорченото му поведение Стоунър виждаше, макар и изопачен, но разпознаваем, образа на своя приятел Дейвид Мастърс. Искаше му се да разговаря с него така, както бе говорил с Дейв, а не можеше дори и след като призна сам пред себе си това желание. Недодялаността от младежките години не го беше напуснала — за разлика от въодушевлението и непринудеността, които биха могли да направят такова приятелство възможно. Стоунър знаеше, че иска невъзможното, и това го натъжаваше.
Вечерно време, след като почистеше в жилището, след като измиеше съдовете от вечерята и сложеше Грейс да спи в люлката, сложена в ъгъла на всекидневната, той редактираше книгата си. В края на годината тя вече бе готова и макар да не бе съвсем доволен, Стоунър я изпрати на един издател. За негова изненада студията му беше одобрена и предвидена за печат през есента на 1925 година. Благодарение на тази все още неиздадена книга Стоунър бе повишен в асистент и бе назначен на постоянен щат.
Повишението дойде няколко седмици, след като книгата бе одобрена за издаване, и успокоена, Едит съобщи, че те с детето ще прекарат една седмица в Сейнт Луис, където ще погостуват на родителите й.
Тя се прибра в Колумбия преди края на тази седмица, притеснена и уморена, но и ликуваща. Била се върнала по-рано, защото на майка й й били дошли в повече напрежението и грижите около невръстното дете, а от пътуването самата Едит се била уморила толкова, че не била в състояние сама да се грижи за Грейс. Но била постигнала нещо. Тя извади от чантата си няколко листа и връчи на Уилям един от тях, най-малкия.