Левиатан се пробужда

9.

Холдън

— Корабите все още не отговарят — докладва Наоми, загледана в екрана над комуникационния пулт.

— Не съм и очаквал друго. Но исках да покажа на „Донагър“, че се безпокоим да не ни преследват. Нали разбираш, на този етап най-важното е да си прикрием задниците — добави Холдън.

Наоми се протегна и гърбът ѝ изпука. Холдън извади протеинова пръчка от кутията в скута си и ѝ я хвърли.

— Яж.

Тя свали обвивката, а през това време Алекс се покатери по стълбичката и се просна на кушетката до нея. Комбинезонът му бе толкова мръсен, че лъщеше. Трите дни в тясната совалка не бяха допринесли особено за личната му хигиена. Това важеше и за всички останали. Холдън вдигна ръка и почеса с неудоволствие мазната си коса. „Рицар“ бе твърде малък, за да има душове, а нула g умивалниците не бяха приспособени да си пъхнеш главата в тях. Еймъс реши проблема с миенето на косата, като си обръсна главата. По някакъв начин косата на Наоми оставаше блестяща и относително чиста. Холдън се чудеше как ли го постига.

— Старши, дай и на мен нещо за хапване — обади се Еймъс.

— Капитане — поправи го Наоми.

Холдън хвърли и на него протеинова пръчица. Еймъс я улови във въздуха и я огледа с видимо отвращение.

— По дяволите, шефе, бих дал лявото си орехче за храна, която не прилича на вибратор — озъби се Еймъс, сетне поздрави с пръчката Наоми и отхапа.

— Да чуем за водата — подкани го Холдън.

— Ами, цял ден пълзях покрай корпуса. Затегнах всичко, което може да бъде затегнато, и намазах с епоксидна смола останалото, така че вече отникъде не изпускаме.

— Само че рециклиращата система за нищо не става, Джим — обади се Наоми. — Това малко корабче никога не е било предназначено за петима души, и то в продължение на две седмици.

— Ще се справим някак си. Въпросът е, че ще трябва да свикнем да живеем със собствената си воня.