Звездно дете

Козмо изпълзя от кошницата си до вратата, скочи на коленете ми и потърка муцунка в носа ми, сякаш за да ми каже, че ме разбира. По бузите ми се търкулнаха сълзи и закапаха върху масата. В същия момент навън се заизлива проливен дъжд. Кухнята се освети от светкавица, последвана от гръмотевичен тътен.

— Здрасти, Козмо — изрекох, като потърках на свой ред неговото носле. — Този месец съм Момиче на зодиака. Схващаш ли? Това е голяма чест, ако ме разбираш.

— Мяу — отвърна той и сложи лапа на бузата ми. Тогава откъм градината се чу шум, Козмо скочи от скута ми и се качи на перваза на прозореца. Подпря лапи на стъклото и се загледа навън.

— Какво има? — попитах и отидох при него.

Гледаше съсредоточено нещо или някого. Скоро забелязах един висок слаб мъж, облечен в електриковосин парашутистки екип, със сребриста щръкнала коса и нарисувана на лицето светкавица. Стоеше върху въжето ни за простиране! Той забеляза, че с Козмо го зяпаме, помаха и ни се усмихна, след което се заразхожда по въжето като цирков акробат.

— Този трябва да е Уран — осведомих Козмо. Логично беше да е облечен така, тъй като електриковосиният цвят и символът на светкавицата бяха свързани с Уран. Помахах му в отговор, но реших да не рискувам да излизам навън. Дъждът се лееше като из ведро. — Дано екипът му да е водонепромокаем — добавих, а мъжът продължи да се движи по простора.

Все едно бях на цирк. Както вървеше, той направи задно салто, при което двамата с Козмо ахнахме, после извади малък сребрист чадър от джоба си, разтвори го и заподскача към края на въжето. Скочи долу на тревата, отиде до една раница в края на градината, взе я и си я сложи на гърба. Изглеждаше пълна и непознатият се приведе под тежестта й. Превил гръб, той се заклатушка комично към простора, отново скочи върху него и се увери, че продължавам да го наблюдавам. Приведе се още, направи гримаса и ме погледна, сякаш търсейки съчувствие. Като се държеше за кръста с едната ръка и подпираше раницата с другата, пак тръгна по въжето.