Остатъкът от деня

Конференцията започна в една дъждовна сутрин от последната седмица на март 1923 г. в малко необичайната обстановка на салона — място, избрано да подчертае „неофициалното“ присъствие на мнозина от участниците. Аз лично смятах, че идеята за неофициалност бе придобила доста абсурдни размери. Не стига, че тази сравнително женска стая бе претъпкана със сериозни, облечени в тъмни костюми господа, които седяха притиснати един до друг по канапетата, ами дори някои от тях в желанието си да създадат впечатление за едно обикновено светско събиране бяха стигнали дотам, че държаха на коленете си отворени вестници и списания.

Тази първа сутрин бях принуден постоянно да влизам и излизам от стаята и не успях отблизо да следя събитието. Спомням си обаче, че лорд Дарлингтън официално откри разискванията, като първо приветства гостите с „добре дошли“, а после, наблягайки на моралната страна на въпроса, подчерта необходимостта от смекчаване клаузите на Версайския договор и спомена за огромните страдания, които лично той е наблюдавал при посещението си в Германия. Разбира се, многократно бях чувал негова светлост да излага тези доводи по най-различни поводи, но той така вълнуващо и убедено говори пред това височайше събрание, че не можех да не се трогна отново. След него думата взе сър Дейвид Кардинал и макар че пропуснах по-голямата част от речта му, тя ми се стори по-формална и, честно казано, дори неразбираема. Все пак същината й не се отличаваше особено от идеята на негова светлост и призоваваше към замразяване плащането на репарациите от страна на Германия и оттегляне на френските войски от Рурската област. После заговори немската графиня, ала в този момент, вече съм забравил по какъв повод, ми се наложи да напусна салона за по-дълго. Когато се върнах, разискванията бяха започнали и се въртяха все около търговия и лихвени проценти — неща, които определено не разбирах. Мосю Дюпон, доколкото успявах да видя, не участваше в дискусията и по киселата му физиономия трудно можеше да се отгатне дали слушаше внимателно, или пък бе дълбоко потънал в други мисли. По едно време — тъкмо се изказваше един господин от Германия — трябваше да изляза и мосю Дюпон най-неочаквано стана и ме последва.