Тамзин
- Автор: Бигл Питер Сойер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Вълкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тамзин». Краткое содержание книги:
Пристигнала от сърцето на Ню Йорк в английската провинция, тринайсетгодишната Джени не проявява никакъв интерес към заобикалящия я свят… докато не започва да опознава един друг свят — по-стар и по-мрачен, населен с духове и демони. Съдбовната среща с призрака на Тамзин ще задвижи събития отпреди триста години, които още чакат своя завършек. Ще се решава и съдбата на самата Тамзин — ако изпълни задачата си на земята… ако Джени може да й помогне… ако успеят да победят Страшния лов и кървавия Джефрис…
Тя живее в Йовил — майка й работи в болницата там, а баща й пътува до Дорчестър, където преподава физика в университета. Първия път, когато останах да спя в дома на Мийна, бях напрегната, защото не знаех дали трябва да се държа по-различно с нея, отколкото когато бяхме само двете, а тя беше нервна, понеже не знаеше как ще се отнесат с мен родителите й. Те пък на свой ред също нервничеха, тъй като никога преди Мийна не беше водила вкъщи някого от училище и не знаеха дали ще мога да ям индийска храна или как се отнасят евреите към гравираните образи и олтари в антрето им. Така че имахме основание да се притесняваме, но всичко мина добре. Господин и госпожа Чари бяха толкова мили, колкото можеха да си позволят по отношение на шантавата американска приятелка на дъщеря им, а аз не се спънах в нищо и не казах нищо кой знае колко глупаво. А що се отнася до индийската храна… аз съм от Ню Йорк, за бога.
Затова беше много по-лесно, когато Мийна дойде да прекара уикенда във фермата Стауърхед. Тони и Джулиан се влюбиха в нея в момента, в който тя прекрачи прага. Малко ревнувах, особено като гледах как Джулиан върви по петите й и предлага да й носи нещата. Преследваше ме една мисъл: „Обзалагам се, че Сали ще поиска да изглеждам така и да се държа така.“ Но бях и горда с Мийна — „Тя ми е приятелка, какво ще кажете, а?“ — и същевременно се чувствах виновна, че преди не съм се държала така с Джейк и Марта. Има дни, когато наистина няма начин да остана насаме със себе си.
Евън беше навън с някакъв майстор на кладенци, Сали — с ветеринаря заради овцете, така че Тони и Джулиан я разведоха из Имението, а аз се влачех подире им. Тони й показа стаята на приземния етаж в източното крило, която бе превърнал в свое студио; вътре беше сложил дори станок и събираше всяко парче от огледало, което намереше, а после ги сглобяваше като пъзел. През уикендите постоянно търкаше пода с пясък, отново и отново, така че той вече беше станал почти прозрачен. После, естествено, Джулиан трябваше да покаже на Мийна сбирката си с камъни, хербария си и колекцията от пакетчета захар. А и старата горила в моята стая, но наистина не спомена, че всъщност тя е негова. Джулиан. Все още не мога да го накарам да си я вземе обратно.
На вечеря момчетата говореха с Мийна едновременно, а Евън и Сали й задаваха същите въпроси за училище, които ми бяха задавали господин и госпожа Чари. Нямах никакъв шанс двете да си поговорим спокойно, докато не си легнахме в моята стая. А там ми отне половин час да убедя Мийна да спи в леглото ми, а аз — на пода в стария спален чувал на Евън. Индийците винаги искат да се отнасят с теб като с техен гост, дори когато те са ти на гости. И това може да те подлуди.
Най-после си дойдохме на думата. Лежахме си там и разговаряхме за семействата си, за училището, аз разказах на Мийна за Джак и Марта, а тя на мен — за Лалита, най-добрата й приятелка в Мадрас. Сравнявахме книги, филми и песни, чий цикъл е по-зле и кой мрази повече господин Уиншип — той ни предаваше органична химия, защо мусоните са толкова важни и защо смятам да я заведа да се запознае с един възрастен човек в Сентрал Парк, когото всички наричаха Поет О. Вече са минали няколко години и аз не мога да си спомня защо, когато си на тринайсет, за всички тези неща задължително трябва да се говори на тъмно, тогава, когато се предполага отдавна да си заспал. Но това е положението.
Мийна разказваше за Картхик, бялата й мишка, а аз — за господин Котак. Или поне дотогава, докато гърлото ми пак започна да се свива. Затова Мийна смени темата, без да се разбере, че я е сменила — нещо, в което беше майсторка.
— Обаче пък в какъв дворец ще се върне твоят господин Котак — каза тя. — Толкова пространство, толкова много сенчести ъгли за изследване, толкова интересни нови звуци… Бих искала да съм котка в такава къща.
— А не си видяла още и половината. Другите хора имат хлебарки, а ние имаме гномове или богарти, или кой знае какво. — Разказах й за гласовете в банята ми — не бях го казвала на никого, — за стаите, в които Джулиан не иска да влезе, и какво бяха казали дърводелците и електротехниците. Колкото по-нататък продължавах, толкова по-смахнато звучеше, но Мийна слушаше, без нито веднъж да се засмее или да ме прекъсне.
Когато приключих, тя рече:
— Джулиан е прав — определено живеете в обитавана къща. Залагам долари срещу понички. — Мийна е луда на тема американски жаргон и го използва всеки път, когато има възможност. — В Индия навсякъде има обитавани от духове къщи — имаме обитавани апартаменти, градини, дори гаражи. В старата ни къща в Мадрас имаше полтъргайст, един от онези духове, които чупят разни неща и разхвърлят всичко. Когато бях малка, съм го виждала няколко пъти.