Изиграният
- Автор: Баттлз Бретт
- Серия: Джонатан Куин #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Изиграният». Краткое содержание книги:
— Търсиш нея, нали? — попита тя.
Куин пристъпи още по-близо, усмихваше се.
— Коя си ти? — Гласът му бе спокоен и тих, но в погледа му нямаше нищо дружеско.
— Аз… ти вече…
— Не си Таша Лейвър. Проверих.
— Как? Тоест…
— Коя си ти? — повтори той.
— Името ми наистина е Таша — отвърна тя след кратко колебание. — Но… но Дъглас, а не Лейвър. Аз такова… уплаших се в Хюстън. Не знаех кой си.
— И сега не знаеш.
Тя го погледна в очите.
— Търсиш Джени, нали? Моля те, кажи ми какво правиш. Кажи ми, че се опитваш да й помогнеш.
Куин понечи да каже нещо, но спря. Намираха се на оживен тротоар и водеха разговор, който всеки можеше да подслуша. Погледна към улицата. Няколко таксита пътуваха в тяхната посока. Махна на едно.
— Къде отиваш? — попита тя.
Вместо отговор той я хвана за ръката и я помъкна към колата.
— Мемориала на Рузвелт — каза Куин, след като се настаниха на задната седалка.
Таша го погледна объркано, но не каза нищо. Явно бе схванала, че моментът не е подходящ за разговори.
Заради пиковия час пътуването до Мемориала на Франклин Делано Рузвелт продължи почти двадесет минути. Когато пристигнаха, Куин плати на шофьора и избута Таша навън.
— Какво правим тук? — попита тя.
Той отново стисна ръката й, за да й покаже, че е още рано, и я поведе към мемориала.
За разлика от повечето паметници във Вашингтон, Монументът на Рузвелт бе нисък и се простираше на голяма площ. Статуи, стени от червен гранит и изкуствени водопади го разделяха на райони, представящи различните епохи от администрацията на Рузвелт. За повечето хора мястото сигурно бе прекрасно и вдъхновяващо. За Куин беше удобно.
Поведе я покрай изображения в естествен ръст и гравирани в камъка цитати, докато не стигнаха самия край на монумента. Там се намираше последният и най-голям водопад. Водата се спускаше от върха на стената върху гранитните блокове, създавайки хипнотична и — което бе по-важно — шумна гледка. Куин се приближи колкото беше възможно към него.
— Защо ме доведе тук? — попита Таша, като повиши глас, за да надвика шума на водопада.
Куин се наведе към нея, за да не му се налага да вика.
— Имаш ли жица?
— Какво?
— Бръмбар. Предавател. Имаш ли?
— Не. Защо ми е?
Куин извади телефона си и включи камерата. Активира топлинния сензор и започна да проверява Таша от глава до пети.
— Какво правиш? — попита тя.
— Обърни се — каза той. Когато тя не помръдна, добави: — Веднага.
Макар да бе мултифункционален, телефонът нямаше вграден детектор. Все пак топлинният сензор можеше да покаже източника на енергия, захранващ евентуалния предавател. По тялото й нямаше нищо, но получи сигнал от чантата й.
— Отвори я — каза той и посочи.
Тя го направи и Куин затършува вътре.
— Хей — каза тя. — Това са мои неща.
Той извади мобилен телефон и отново сканира чантата. Топлинният източник беше изчезнал. Както и предполагаше, беше телефонът.
Прибра своя в джоба си и огледа този на Таша. Изглеждаше съвсем обикновен. Евтин. От онези модели, които компаниите подаряваха, за да увеличат оборота си. Махна капака и бързо провери за нещо необичайно. Доколкото можеше да прецени, беше чист. За всеки случай обаче извади батерията и сложи капака обратно. После прибра телефона и батерията в задния джоб на панталона си.
— Това е мое — настоя Таша.
— Защо ме следиш? — попита той.
Тя го изгледа свирепо.
— Върни ми телефона.
— Ще видим. Първо отговори на въпроса ми.
Последваха няколко секунди мълчание.
— Как се казваш? — попита тя.
— Не е твоя работа. Защо ме следиш?
— Ти знаеш моето име.
— Нима? — отвърна той.
— Току-що ти го казах. Казвам се Таша Дъглас.
— А миналия път ми каза, че си Таша Лейвър.
— Сега не лъжа.
— Няма начин да ти повярвам, преди да проверя.
— Добре — рече тя. — Разбирам. Кажи поне как да те наричам?
Той присви очи.
— Джонатан.
— Джонатан — повтори тя.
— Защо ме следиш? — повтори Куин.
— Не съм те следила.
— Сериозно? Значи съвсем случайно си била на Индипендънс авеню, докато минавах оттам?
Тя извърна поглед.
— А снощи в Джорджтаун? Пак ли случайно и двамата се озовахме на едно и също място по едно и също време?