Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбър Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
— Това не е играчка, Софи — каза баща му, — а точен инструмент, който ми беше подарен от един мой познат изследовател. Сега ще ти покажа как да го използваш.
Той допълзя на колене до Софи по осеяния с панделки килим и започна да й показва функциите на телескопа. Само след секунди тя се въртеше насам-натам и изражението й се менеше от възторг до разочарование, когато виждаше ту размазаните шарки на тапета, ту нечие уродливо увеличено око.
А какво получи самият Уилям? Той се опитва да си припомни подаръците… Да, един поръбен с дантели калъф за кутията за пури, върху който Софи е избродирала собствения му образ, копиран от опаковките на сапун „Ракъм“ (освен ако не й е помагала гувернантката — но ако това е така, Шугър не е проявила особен талант.) О, да, и известно количество що-годе прилични пури, които дължи на баща си. И това, Бог му е свидетел, е всичко, което получи за Коледа! Тъжно наистина, но такава е съдбата на човек, който разполага с цяла глутница прислужници и едно малко дете, човек, чийто брат е загинал млад, чиято майка е опозорена и отхвърлена от обществото, чийто баща е стар скъперник, който се е скарал с двамата си стари приятели, чиято съпруга е в такова състояние, че трябва да бъде постоянно под въздействието на приспивателни. Има ли друг мъж в Англия, сполетян от толкова неприятности? Но ако даде Бог, това няма да бъде все така!
— А сега да поиграем на „музикални столове“! — Хенри Колдър Ракъм пляска силно с месестите си длани. — Кой иска да играе на „музикални столове“?
На известно разстояние от дома на семейство Ракъм, в една скромна къщица, натъпкана до покрива с боклуци и излишни мебели, Емелин Фокс яде захаросани плодове, а котаракът мърка, притиснат към босите й крака.
За да не стигате до погрешни изводи, трябва да се подчертае, че днес са боси само краката й — нагоре тя е облечена напълно, безукорно, всъщност дори още не е свалила шапката си, защото преди малко се прибра у дома. Била е на гости у баща си, за да му връчи коледния подарък — напълно безсмислено занимание, като се има предвид, че той не празнува нищо и няма нужда от нищо, но все пак й е баща, а тя — негова дъщеря, и това е неоспоримият факт. Така че всяка година по Коледа двамата си подаряват книги, които ще си останат непрочетени, и си честитят Рождество Христово, въпреки че докторът не вярва в Христа, а Емелин не е убедена, че Спасителят е бил роден на 25 декември. Такива глупави компромиси правим всички, за да поддържаме добрите си отношения със собствената си плът и кръв.
Откакто се е върнала от дома на баща си, Емелин не си е направила труда да свърши каквото и да било освен да свали обувките си, защото те й стягат в пръстите. Имаше време, когато тя не можеше да разбере как най-бедните хора могат да ходят боси през цялата година, без това видимо да им пречи — всъщност и неуморните старания на госпожа Тимпърли да събира обувки от хората, облагодетелствани от съдбата, и да ги разпределя сред босоногите сякаш не намалиха дори с един броя на хората, които ходят боси по улиците. Сега вече Емелин е наясно — крака, привикнали да бъдат боси, не се чувстват добре в обувки. Все едно да обуеш в обувки котка.
— Какво ще кажеш за чифт елегантни черни чизми, Писане? — пита тя. — Точно като в приказката!
Двамата седят на любимото й място — на половин път нагоре по стълбите. Коледният ден вече е наполовина отминал, а любимият й Хенри е мъртъв от три месеца. Три месеца по календара, три мигвания на Божието око, три вечности, прекарани в глухата самота на нейния дом, където вече не влиза никой, освен нея.
„Три кокошки, четири пойни птици, пет златни жълтици…“ пеят весели гласове в съседната къща, изреждайки тези странни доказателства за истинска любов. Защо чува гласовете на тези хора толкова ясно днес? Никога досега не ги е чувала… Висок женски глас, чудесно подчертан от баритона на мъжа…
Преди три месеца Хенри още ходеше по тази земя, три месеца изминаха, откакто бе погребан в нея. Колкото повече време минава, откакто той си отиде, толкова по-често мисли тя за него, толкова по-изпълнени с вълнение са тези мисли. Сравнени с него, всички останали мъже изглеждат като лукави егоисти; в сравнение с високата, мускулеста фигура на Хенри, останалите мъже й се струват смехотворни и сгърчени. Как страшно боли — сякаш остри нокти се забиват в нежното й сърце — когато си представя как той гние в гроба, как скъпото му лице се смесва с пръстта, как черепът му, приютил някога толкова страст и искреност, сега се превръща в дом за червеите. Емелин знае, че няма право да допуска в мислите си ужасните картини, които въображението й рисува, че не бива да се самоизмъчва, вместо да очаква щастливия миг, когато двамата с Хенри ще бъдат отново заедно… Но възможно ли е Второто пришествие да настъпи, докато тя е още жива? Надали. Хиляда години могат да минат, преди да види отново лицето му.