Скитникът евреин
- Автор: Сю Эжен
- Год: 1991
- Язык: болгарский
- Год: ПЕТЕКС
- Переводчик: Димитър Христов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Скитникът евреин». Краткое содержание книги:
За щастие той никога няма да научи за това мое желание и за тъгата ми.“
Флорин, развълнувана от прочита на тази страница, изпълнена с болезнена простота, прескочи няколко листа, и продължи.
„… Присъствувах на погребението на бедната Виктори Ербен, наша съседка. Баща й отиде да работи далеч от Париж. Тя умря на деветнадесет години, без родителите й да са при нея. Смъртта й не била тежка. Жената, която беше до последния й час там каза, че изрекла само думите «Най-накрая…, най-накрая…». После старата жена добави «И тях изрече така, все едно че бе доволна от смъртта си.»“
Бедната! Бе отслабнала много, а когато бе на петнадесет години, бе тъй красива, тъй свежа, с руса и мека като коприна коса. Но постепенно работата я довърши… Тя се отрови от нечистотиите на вълната… Работата й беше много опасна и вредна за здравето, защото тя произвеждаше за бедните, чиито завивки и постелки са от вълнените отпадъци. В „Ruche populaire“, едно много добро списание, в което пишат и работници, четем: „Прахът, който се вдига от вълната, когато тя се разчесва, е много вреден за здравето. Той става още по-опасен от нещата, които се прибавят. Когато заколят една овца, вълната на врата й се цапа с кръв. За да може да се продаде кожата, тя трябва да се изпере от кръвта. Затова я потопяват във вар, която се задържа по вълната. От това работничката страда, защото докато разчесва вълната, варта излиза на прах, попада в гърдите й, предизвиква болки в стомаха и повръщане. Повечето работници бързо се отказват, а които продължат се разболяват от катар или задух до края на живота си.
След това идват космите, дори и най-скъпите са мръсни. По това може да се съди каква трябва да бъде обикновената вълна, която работниците наричат витриолни косми и която се състои от отпадъците на козината, на ярината и от четината на дивите свине. Тези косми най-напред се прекарват през бояджийска сярна киселина, след това през боя, за да се боядисат всички неща, които не са вълна по тях, които никой не чисти и които често се срещат, когато се обработва такава вълна, от която излиза вредния прах от варта“. Тя имаше храбро сърце и ангелско търпение. Тя винаги ми говореше с тънкия си и приятен глас, прекъсван от време на време от суха кашлица.
— Не искам да гълтам повече този прах. Понякога повръщам кръв и имам болки в стомаха, от които изпадам в безсъзнание.
— Тогава защо не започнеш друга работа? — питах я аз.
— А докато я изуча с какво ще се храня? — отговаряше тя. — Освен това вече е много късно, болна съм, усещам го. Аз не съм виновна за това, защото не съм избрала сама такава работа — баща ми ме даде… И после, когато човек умре, няма от какво да се безпокои, няма да го е страх, че ще остане без работа.
Виктори говореше искрено и с някаква благодарност. Затова и умря, нашепвайки „Най-накрая, най-накрая…“
Мъчно му става на човек, щом помисли, че работата, от която бедният е принуден да изкарва хляба си, често го довежда до бавно самоубийство. Говорих за това с Агрикол преди няколко дни. Той ми каза, че имало и други, също толкова убийствени занаяти: във фабриката за селитрена киселина, във фабриката за бои. Те предизвикват известни, но неизлечими болести, от които работниците умират.
— Знаеш ли — прибави Агрикол — какво казват те, когато отиват във фабриката? Казват — отиваме в кланицата…
Тези страшни, но верни думи, ме накараха да изтръпна.
— И това става в наши дни! — казах. — И това се знае, нали? Никой ли от толкова влиятелни хора не си дава сметка, че това десеторно намалява броя на братята им?
— Когато трябва да взимат хората в армията — отвърна Агрикол — и да се води война, се грижат за тях. Но когато трябва да му помогнат да живее, никой не се грижи. Освен господин Харди, моят господар. Казват още, че гладът, бедността и мъките на работниците нямат никакво значение, защото не били политика. Лъжат се, те са нещо повече от политика.
Виктори не бе оставила пари, за да се плати службата в църквата, трупът й постоя в преддверието. На бедняка не му отслужват дори обикновена литургия. А понеже нямаше откъде да се дадат осемнадесет франка, свещеникът не придружи покойната до общите гробища.
Ако подобна служба от религиозно гледище е достатъчна за мъртвеца, тогава защо са необходими други? Не е ли това от користолюбие? А ако такава служба е недостатъчна, защо тогава само беднякът да бъде жертва на този недостатък?