Вещиците: Полунощ [bg]

— Тя ще припадне, хванете я! Пиърс, помогни й.

— Не, държим я, няма страшно — каза Джери Лониган. Боже, изглеждаше напълно, отвратително мъртва, и все пак толкова красива. Косата й беше сресана грижливо за вечността — на прекрасната й уста имаше розово червило, а на съвършените й момичешки бузи бе сложен руж. Черната й коса бе пръсната по коприната като на дете, свободна и красива. А мъниста от броеница, да, мъниста от броеница бяха вплетени между пръстите й, които изглеждаха като от тесто, отпуснати върху гърдите. Изобщо не приличаха на човешки ръце, а на някаква груба скулптура.

Роуан никога не бе виждала подобно нещо. Беше виждала удавници и промушени с нож, умрели след това в съня си. Беше ги виждала бледи, напомпани с химикали, разрязани след седмици, месеци, дори години, за урока по анатомия. Беше ги виждала при аутопсиите, когато лекарят вадеше червените от кръвта органи.

Но никога това. Никога не беше виждала красив мъртвец в синя коприна и дантела, ухаещ на пудра за лице, с ръце, сключени над мънистата на броеницата. Като че нямаше възраст, изглеждаше почти като голямо малко момиченце с тази невинна коса, с това лишено от бръчки лице, дори със сияещото червило с цвят на розови листенца.

О, само да можех да отворя очите й! Искам да видя очите на майка си! В тази стая, пълна със самата старост, тя е все още толкова млада…

Наведе се, отдръпна съвсем внимателно ръце от англичанина и ги положи върху бледите ръце, върху нежните восъчни ръце. Твърди! Твърди като мъниста на броеница. Студени и твърди. Тя затвори очи, притисна пръсти към тази неподатлива бяла плът, толкова мъртва, така далече от живота, така необратимо свършила.

Ако Майкъл беше тук, щеше ли да разбере от тези ръце дали тя е умряла без мъки и страх? Дали би разбрал за какво е цялата тази потайност? Дали би могъл да докосне тази ужасна безжизнена плът и да чуе песента на живота чрез нея? О, моля те, Господи, която и да е била и без значение защо се е отказала от мен, нека да е умряла без мъка и страх. В покоя, който е изписан на лицето й. Боже, виж само затворените й очи, гладкото чело.

Тя бавно вдигна ръка, избърса сълзите по бузата си и осъзна, че лицето й вече се е отпуснало, че може да говори, ако пожелае, и че останалите около нея също плачат — жената с металносивата коса плачеше, бедната чернокоса жена, която бе плакала през цялото време, сега ридаеше тихо, сгушена в мъжа до себе си, а лицата на останалите — тя се огледа като в мъгла около ковчега — бяха станали някак замислени, притихнали, много подобни на лицата по великите картини на флорентинските художници, на които замрели, леко тъжни души се взират отпаднало, само с ъгълчето на окото си в света отвъд рамката.

Отстъпи назад, но без да откъсва поглед от жената в ковчега. Отново остави англичанина да я води към някаква малка стая. Господин Лониган казваше, че сега е време да идват един по един, че свещеникът е тук и е готов.