Щиглецът

i.

Колата обикаляше из квартала, в очакване да ни вземе, но когато спря пред нас, видях, че на волана не беше Гюри, а някакъв тип, когото не бях виждал дотогава — подстриган така, сякаш някой му бе направил тази услуга в изтрезвителя, с пронизващи, полярносини очи.

Борис ни представи един на друг на руски.

— Привет! Меня зовут Анатолий — каза мъжът, и ми протегна ръка, изпъстрена с индиговосини корони и звезди, като шарките на великденски яйца.

— Анатолий? — казах предпазливо. — Очень приятно…

Последва поток от руски думи, от който не разбрах нищо, и се обърнах в отчаянието си към Борис.

— Анатолий — поясни той — не говори и дума английски. Нали така, Толя?

В отговор Анатолий ни изгледа сериозно в огледалото за обратно виждане и произнесе нова реч. Бях почти напълно убеден, че татуировките по кокалчетата на ръцете му означават, че е лежал в затвора: намастилени знаци, отбелязващи времетраенето на присъдата, излежаното време, време, маркирано на пластове, като кръгове на дървесен дънер.

— Той казва, че говориш добре — подхвърли иронично Борис. — Бива го с любезностите.

— Къде е Гюри?

— О… той отлетя вчера — отвърна Борис и започна да рови във вътрешния джоб на сакото си.

— Отлетя ли? Накъде отлетя?

— За Антверпен.

— Там ли е картината ми?

— Не — Борис беше успял да измъкне два листа от джоба си, които огледа на слабата светлина, преди да ми ги подаде. — Но моят апартамент е в Антверпен, както и колата ми. Гюри ще вземе колата и още някои неща, и ще пристигне да ни посрещне.

Когато вдигнах листа към светлината, видях, че е разпечатка на електронен билет: