Графиня дьо Монсоро

— Ами! — каза Шико. — За д’Епернон съм спокоен.

— Не си прав, ще бъде убит.

— Той ли? Не е толкова глупав и сигурно е взел мерки. Бъди сигурен!

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че няма да участва, кълна се в смъртта на Исус!

— Недей така! Не го ли чу какво каза одеве?

— Точно това е, че го чух.

— Е, и?

— Тъкмо затова повтарям: той няма да се бие.

— Ти на никого не вярваш и презираш всички.

— Познавам този гасконец, Анри. Но ако искаш да ме послушаш, скъпи господарю, да се върнем в Лувъра. Вече съмна.

— Да не си въобразяваш, че ще остана в Лувъра но време на двубоя?

— Кълна се в светата утроба! Ти ще останеш там. Ако те видят тук, при победа на твоите приятели всеки ще каже, че си направил магия, а в случай на поражение всички ще те обвинят, че си ги урочасал.

— Какво ме засягат клюките и дрънканиците? Ще обичам приятелите си докрай.

— Харесва ми, че си толкова свободомислещ, хваля те също, че толкова обичаш приятелите си — сред кралете това е рядка добродетел, но не ми се ще да оставяш херцог д’Анжу сам в Лувъра.

— Нали Крийон е там.

— Е, Крийон е просто бивол, носорог, глиган — което си щеш храбро и непокорно животно. А брат ти е пепелянка, гърмяща змия — която ще да е твар, чието могъщество не е в силата, а в отровата й.

— Прав си. Трябваше да го пратим в Бастилията.

— Казах ти, че правиш грешка, като се срещаш с него.

— Да, бях победен от неговата самоувереност, от спокойствието му, от приказките за някаква си услуга, която бил ми направил.

— Още повече трябва да се пазиш от него. Да се връщаме, сине мой, послушай ме!

Когато кралят и Шико влязоха в двореца, там всички вече бяха на крак. Младежите се бяха събудили първи и слугите вече ги бяха облекли.

Кралят попита какво правят.

Шомберг приклякал, Келюс си промивал окото с оцетна киселина, Можирон пиел чаша испанско вино, д’Епернон точел шпагата си.

Последното можеше да се види и без питане, защото д’Епернон бе наредил да му донесат точилото пред вратата на спалнята.

— И според теб този човек не е истински Баярд? — възкликна Анри и хвърли на д’Епернон обичлив поглед.

— Според мен е просто точилар и толкова — отговори Шико.

Д’Епернон ги забеляза и извика:

— Кралят!

Тогава въпреки решението, което беше взел и което нямаше сили да спазва, дори ако не беше възклицанието, Анри влезе в стаята на фаворитите.

Вече казахме, че умееше да се държи величествено и прекрасно да се владее. Неговото спокойно, почти усмихнато лице не издаде никое от чувствата, стаени в сърцето му.

— Здравейте, господа — поздрави той. — Както виждам, настроението е добро.

— Слава богу, да, господарю — отговори Келюс.

— Но вие, Можирон, не сте много весел.