Спомени от лед
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомени от лед». Краткое содержание книги:
Но се сбират и други древни кланове. В отговор на един вековечен зов се надигат Т’лан Имасс. Защото нещо много по-тъмно и злокобно от всичко досега застрашава този свят. Лабиринтите са отровени и се надига мълвата, че Сакатия бог е освободен от оковите си и е готов да развихри ужасната си мъст…
Със завръщането на много герои от „Лунните градини“ и въвеждането на забележителни нови персонажи, „Спомени от лед“ се превръща в изключително продължение на величествената сага на Стивън Ериксън и в триумф на епичния разказ.
— Виждал ли си джаелпарда?
Итковиан кимна и каза:
— Тези змии са познати в Елингарт.
— Целуне ли те джаелпарда, няма мърдане. Това зелено пасва идеално, нали? Дано. Щото не излезе никак евтино. А това, светлозлатистото — виждаш ли го? По ръба на наметалото? Виждал ли си някога корема на бял паралт?
— На паяка ли?
— Оня отровния, да. Това е цветът.
— Не бих си и помислил, че е друго — отвърна Итковиан.
— Хубаво. Радвам се, че поне някой разбира от тънките нюанси на висшата култура. А сега си разкарайте проклетите коне или онова, дето отдавна не сте го използвали, ще се запознае с носа на новия ми лъскав ботуш.
Деторан влачеше Хедж към палатката. Минаха безшумно пред ефрейтор Пикър покрай светлината на огъня и се шмугнаха вътре. Малко преди да изчезнат, Пикър стана свидетел на комична пантомима: Хедж, със сгърчено в ужасна гримаса лице, се опита напразно да се отскубне от Деторан. В отговор тя само го стисна за врата и той спря да се бори.
След като се скриха в тъмното, Бленд изсумтя:
— Какво крие нощта само… И добре, че го крие.
— Недостатъчно, уви — измърмори Пикър и разбърка огъня с една счупена дръжка на копие.
— В момента сигурно го души и му смъква…
— Добре, добре. Разбрах ти мисълта.
— Горкият Хедж.
— Никакъв „горкият Хедж“, Бленд. Ако не му отърваше, нямаше да го правят нощ след нощ.
— Но пък нали всички сме войници.
— Това пък какво ще рече?
— Ще рече, че знаем, че изпълнението на заповедите е най-добрият начин да останеш жив.
— Значи Хедж трябва да стои мирно, ако иска да диша? Това ли искаш да кажеш? Според мене, ако беше от страх, оная работа щеше да му е увиснала.
— Деторан беше старши сержант, не забравяй. Веднъж видях как един новобранец стоя мирно цяла камбана и половина, след като сърцето му се беше пръснало от поредната й тирада. Камбана и половина, Пикър, да стоиш мъртъв и студен…
— Глупости. И аз бях там. Нямаше и десетина от камбаната, знаеш го много добре.
— Все пак по същество съм права и съм готова да заложа цял стек монети от заплатата си, че Хедж прави точно това.
Пикър отново разбърка огъня.
— Смешна работа.
— Кое?
— Това, което каза. Не за умрелия новобранец, а че Деторан била старши сержант. Разжалвали са ни всички, нас, Мостоваците. До последния кучи син, като почнеш от самия Уискиджак. Малът водеше лечителския кадър, когато имахме достатъчно лечители и още командваше императорът. А Спиндъл не беше ли капитан на сапьорска рота по едно време?
— За три дни. После някой взе, че се спъна в „проклетията“ му и…
— И всичко гръмна, да. Бяхме на хиляда крачки напред по пътя, а ушите ми бръмчаха дни наред.
— Това сложи края на сапьорските роти. След това Дасем ги раздроби, с което за Спиндъл не остана корпус, на който да е капитан. Та какво викаш, Пикър?
— Нищо. Само дето никой от нас не е това, което е бил някога.
— Мен никога не са ме повишавали.
— Голямата изненада! За теб да оставаш незабелязана си стана професия.
— Въпреки това. А пък Анци си е роден сержант…
— И това му пречи да расте, да. Вярно, него не са го разжалвали, но само защото е най-лошият сержант, съществувал някога. Това, че го държат на длъжността, е наказание за всички ни, но най-вече за самия Анци. Както съм казвала много пъти, всички сме неудачници.
— О, каква приятна мисъл, Пикър.
— А кой е казал, че всички мисли трябва да са приятни? Никой.
— Аз бих го казала, ама не съм се сетила.
— Ха-ха.
До ушите им стигна тропот на конски копита. След малко капитан Паран се появи и слезе от седлото.
— Дълъг ден беше днес, капитане. Сварили сме чай, ако искате.
Паран метна юздите на седлото и се приближи.
— Последният неугаснал огън при Подпалвачите. Вие изобщо ли не спите?
— Тъкмо щяхме да ви питаме същото — отвърна Пикър. — Но вече всички знаем, че спането е за слабаците, нали?
— Зависи колко кротък е сънят, струва ми се.
— Капитанът е прав — подхвърли Бленд.
— Какво пък — изсумтя Пикър. — Аз си спя съвсем кротко.
— Ти си мислиш така.
— Получихме вести — каза Паран, след като взе от ръката на ефрейтора чашата с дъхав билков чай. — От Черните моранти.
— Разузнали са Сетта?
— Да. Там няма никой. В смисъл, жив. Целият град е едно огромно гробище.
— Тогава защо вървим нататък? — попита Пикър. — Освен ако не…
— Продължаваме, ефрейтор.
— Защо?
— Вървим към Сетта, защото не вървим към Лест.
— Е, радвам се, че ни го разяснихте — въздъхна Бленд.
Паран отпи от чая.
— Избрах си заместник.
— Заместник ли, сър? — учуди се Пикър. — Защо?
— Причините са очевидни. Все едно, избрах теб, Пикър. Вече си лейтенант. Уискиджак даде благословията си. В мое отсъствие ти командваш Подпалвачите на мостове…