Йорич [bg]

Влад Ноуратар изщапука до майка си и й връчи нещо.

— Много е хубаво — каза тя. — Знаеш ли какво е?

— Кон — обясни той.

Коути кимна и каза:

— Покажи го на татко си.

Той се обърна и ме изгледа преценяващо. Трудно ми бе да реша какво изражение да изпиша на лицето си. Спрях се на леко любопитство, но без да е настойчиво, и май свърши работа, защото той закрачи към мен и ми показа коня.

— Много е хубав — казах. — Но на костенурката сигурно й е много тясно вътре.

Той се намръщи замислено.

— Ти си глупав — обясни ми накрая.

Никога не ме бяха наричали „глупав“. Не бях сигурен как точно трябваше да се почувствам. Добре, мисля.

Дръпна няколко пъти ушите на кончето, доволен, че е разгадал тайната, а после отиде до сандъка, седна на него и почна отново да превръща коня в костенурка. Двамата с Коути го гледахме.

— Много е умен — казах.

Тя се усмихна.

Погледахме още малко Влад Ноуратар. Най-неочаквано той се обърна към мен и заяви:

— Имам ястреб.

— Може ли да го видя? — попитах.

Той зарови в сандъка и извади порцеланова фигурка, висока около една стъпка, много реалистична. Дойде при мен и ми я връчи без колебание. Огледах я внимателно и казах:

— Това е птицата, която се нарича вандур на езика на нашите предци.

Момчето ме изгледа.

— Винаги ли си глупав?

— Този път не. Има много езици. Хората говорят различно.

— Защо?

— Виж, това е един чудесен въпрос. Може би защото са измислили говоренето на различни места, или пък са се премествали едни от други толкова далече, че са започнали да говорят различно. В този език, на който говорим, има само една дума за всички видове хищни птици. Във фенарийския всеки вид птица си има свое име.

— И всяка една птица ли си има свое име?

— Стига някой да й го даде.

— Не си ли избират сами името?

— Не. Е, може пък и да го правят. Не съм сигурен.

— А що за птица е това?

„Добре, този път аз съм обиденият“.

— Не е птица. Това е джерег. Вид летящо влечуго, което яде умрели неща и прави саркастични коментари.

— Какво означава това?

Мда. Голямата ми уста.

— Означава, че понякога казва неща, които не мисли сериозно, защото смята, че са смешни.

— Той говори ли?

— В ума ми.

— Какво казва сега?

— Точно в момента не казва нищо.

— Харесва ли ме?

„Откъде да знам? Не съм го опитвал“.

„Спри“.

„Прощавай, шефе“.

— Можеш да го пипнеш, ако искаш.

„Какво е това, наказание ли?“