Алхимикът от Сенките [bg]

В Лисичарника Италианката допиваше чаша шоколад, докато един лакей разтребваше масата и отнасяше остатъците от закуската ѝ. Седнала във фотьойл, тя наблюдаваше Лепра, който гледаше навън през прозореца. Той не изпускаше от очи пътя, който излизаше от гората и прав като стрела пресичаше зеленото пространство между помещенията за прислугата и стигаше до моста над рова.

Антоан Лепра, кавалерът Д’Оргьой.

Острие на капитан Ла Фарг. И както изглежда, бивш кралски мускетар. Спокоен, сдържан, любезен, бдителен. Вероятно неподкупен. Във всеки случай — безупречен. Висок, кестеняв, със строг поглед. Пленителен за онези жени, които обичаха зрелите мъже, върху чиито лица бяха изписани годините и преживените изпитания. В него имаше и нещо брутално. Този Лепра умееше да се бие и не се боеше от насилието. Мускулестото му тяло навярно беше покрито с белези…

Погледът на Алесандра ди Санти пронизваше мълчанието. Лепра отгатна настоятелността ѝ и се обърна към девойката. Тя не стори грешката незабавно да отвърне очи, което непременно би издало греховните ѝ чувства.

Невероятно хитра, младата жена моментално излъга и прикри истинската причина за интереса си.

— Откъде имате тази странна рапира, кавалере?

Както винаги, Лепра беше препасал бялата си рапира, измайсторена от кост на Прастар дракон. Невероятно и страховито оръжие, едновременно леко и по-здраво от най-съвършеното острие, пристигнало от Толедо.

— Беше ми поверена.

— От кого? И при какви обстоятелства?

Бившият мускетар се усмихна, но не отговори и отново обърна глава към прозореца. Погледът му се зарея към короните на дърветата.

— Е, господине — настоя красивата шпионка. — От няколко дни делим този покрив и прекарваме повечето време заедно, но аз нищо не зная за вас.

— И аз почти не ви познавам. Но може би така е по-добре.

Алесандра стана и бавно се приближи към Лепра, по-скоро към гърба му, тъй като той продължаваше да гледа навън.

— Нямам нищо против да ме опознаете, господин кавалер. Задавайте въпросите си, аз ще отговарям…

— Оставям на господин Дьо Лафмас задачата да ви разпитва.

— Дали малко шоколад няма да ви направи по-мил? Мога да ви сипя…

Като се обърна от прозореца, Лепра внезапно се озова редом до Италианката. Всъщност тя се беше приближила толкова, че почти се докосваха. По-ниска от него, авантюристката го гледаше отдолу и държеше чашата до полуотворените си и леко влажни устни.

Очите ѝ се смееха.

— Обичате ли шоколад, господин кавалер?

— Аз… Аз не зная.

— Никога ли не сте опитвали?

— Не.

Шоколадът, който не беше добре познат във Франция, дължеше скромната си популярност на кралица Анна Австрийска, която го обожаваше от детските си години в Испания и искаше да ѝ го поднасят в Лувъра. Все още каприз за знатния елит, шоколадът — нещо много любопитно — се продаваше в аптеките.