![Игрите на Немезида [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/2/5/9/igrite-na-nemezida-bg-download.jpg)
Игрите на Немезида [bg]
- Автор: Кори Джеймс С. А.
- Серия: Експанзията #5
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-878-7
- Переводчик: Иван Б. Иванов
- Жанр: Космическая фантастика
Электронная книга - «Игрите на Немезида [bg]». Краткое содержание книги:
„Забележителен разказ за насилие, интриги, амбиции и надежда… Кори неумолимо нагнетява напрежението в тази динамична история за герои и бунтовници, борещи се за свобода. С достатъчно тръпка и неочаквани обрати за три холивудски блокбъстъра, този роман стои чудесно самостоятелно, което улеснява новите читатели, наред със заклетите фенове на поредицата, да се гмурнат в приключението“. „Пъблишърс Уикли“
— Никой! — заяви триумфално Моника. — Тъкмо там е работата. Никой не ги следи. Имаме хиляди кораби, които напускат вътрешната система и се понасят към порталите. Те принадлежат на поданици на три различни правителства и дори на някои, които не се смятат за ничии поданици. Повечето от тези хора дори не са подавали план на полета, просто са метнали куфарите на един скален скачач и са драснали към новите светове.
— Предполагам, така се заграбват недвижими имоти.
— И ето ти ги, потеглили сами или на малки групи, всички тласкани от стремежа да се доберат дотам първи. Само че нещо ги спира. Кара ги да изчезнат. Или поне някои от тях.
— Явно ти имаш теория — отбеляза Холдън.
— Мисля, че е протомолекулата.
Холдън въздъхна и потърка лицето си с ръце. Питието му пристигна и той посръбваше мълчаливо от него близо минута. Устата му се изпълни със студенината на леда и парливия вкус на джина. Моника се взираше в него, едва ли не подскачайки от нетърпение. Накрая той каза:
— Не, не е. Протомолекулата я няма вече. Мъртва е. Аз изстрелях последното зрънце в една звезда.
— Откъде знаеш? Дори това да е бил последният остатък от оръжието, построило Пръстена, знаем, че който и да е създал всичко това, го е направил с протомолекулни инструменти. Пък и какво друго може да бъде? Чела съм докладите. Всички онези роботи и създания, които се събудиха на Ил? Протомолекулата ни атакува, задето вземаме нещо, което ѝ принадлежи.
— Не — възрази Холдън. — Не стана така. Без да знам, аз занесох със себе си зрънце от оригиналната инфекция, което още се опитваше да се свърже с онова, което го е пратило. Докато го правеше, разбуди доста неща. Ние го изключихме и, както ти казах, го изстреляхме в една звезда, за да не може това да се повтори.
— Откъде си сигурен?
В суши бара един от готвачите обяви нещо на висок глас и няколко души около него го аплодираха. Холдън си пое дълбоко дъх и го изпусна бавно през зъби.
— Предполагам, че няма откъде. Как да докажеш, че нещо не е така?
— Аз знам един начин — каза Моника. Изражението ѝ наведе Холдън на мисълта, че следващите ѝ думи са единствената причина за разговора им. Беше донякъде като да гледаш как ловуваща котка следва пържола. — Фред Джонсън все още разполага с може би единствената останала мостра от протомолекулата. Онази, която ти взе от тайния кораб на „Мао-Квиковски“.
— Която… Я чакай, откъде знаеш? — възкликна Холдън. — И колко други хора го знаят?
— Не разкривам източниците си, но мисля, че трябва да я вземем и да видим дали не можем да я пробудим. Да накараме твоя призрак на Милър да се върне и да разберем дали протомолекулата използва порталите, за да унищожава нашите кораби.
В ума на Холдън се блъскаха множество отговори, като се започне от „Това е най-лошата идея, която съм чувал“ и се стигне до „А бе, ти изобщо слушаш ли се какво говориш?“. Трябваха му няколко секунди, докато един от тях надделее.
— Искаш да направя спиритичен сеанс?
— Не бих го нарекла…
— Не — заяви Холдън. — Просто не.
— Не мога да оставя нещата така. Ако ти не искаш да помогнеш…
— Не съм казал, че няма да помогна. Казах, че няма да беседвам с частица смъртоносно извънземно вещество с надеждата, че ще започне да ми разказва старите си детективски истории. Не искам да ръчкаме това нещо. Трябва да го оставим на мира.
Изражението на Моника бе открито и заинтригувано. Той изобщо не би забелязал раздразнението и разочарованието ѝ, ако не знаеше, че трябва да ги търси.
— Тогава какво? — попита тя.
— Знаеш стария виц за тропота на копита, нали?
— Май не го знам.
— Дълъг е за разказване, но смисълът е, че ако чуваш тропот на копита в далечината, първото ти предположение е, че са коне, а не зебри. А ти чуваш тропот на копита и веднага скачаш на еднорози.
— Какво искаш да кажеш?
— Казвам да проверим дали не можем да намерим някакви коне или зебри, преди да тръгнем на лов за еднорози.
Една интригуваща нова загадка не означаваше, че Холдън няма повече ежедневна работа, но все пак му даваше нещо друго, за което да мисли, освен за липсата на Наоми. И Еймъс. И Алекс. Но най-вече Наоми. Докато пълзеше по оголените ребра на „Росинант“ с плазмена горелка в ръка и търсеше пукнатини, се чудеше къде може да са се дянали корабите при изчезването си. Моника бе права; броят им бе прекалено голям, за да става дума за случайни грешки на системата. Имаше сума ти други възможности, даже ако се отхвърли „еднорожката“ протомолекулна теория. Но Холдън бе престанал да вярва на съвпадения горе-долу по времето, когато започна да се мотае с детектив Милър. А другото голямо нещо, което ставаше, бе, че радикалните фракции на СВП предприемаха атаки срещу владения на вътрешните планети, като Калисто. И дори срещу Земята.