Последното раздаване [bg]

Ще мога да му се доверя, когато държа праха му в ръката си.

Беше в една малка странична уличка в Излингтън, мястото, където централната част на града започва да дава път на разтегнатия северен Лондон, точно от железопътните арки нататък, които превиваха гръб и пъшкаха под тежестта на претъпканите влакове в началото на пътуването си по протежение на източното крайбрежие. През деня улицата се пръскаше от трафика и шумотевицата на открития пазар, но през нощта, заради лошото улично осветление и особено когато ръмеше, тя спокойно можеше да мине за сцена, излязла от страниците на Дикенс. Дълбоките сенки и тъмните улички караха хората да избягват да минават оттам, освен ако нямаха някаква работа. А ако по това време след здрач имаха някаква работа, то най-вероятно тя щеше да бъде при Евангелос Пасолидес.

Малкият му ресторант, който представляваше една стая с прозорци към улицата, беше скрит зад дебели спуснати завеси и табела на мръсния прозорец, която кратко и сурово гласеше, че мястото е затворено. Нямаше дъска с меню отвън, нямаше приветливо осветление. Изглеждаше сякаш никой не е идвал в продължение на месеци, като изключим протъркания праг, но малцина от тези, които подминаваха бързо, биха забелязали. „Вангелис“, както бе познат, беше ненатрапчив и до голяма степен незабележим ресторант, което беше и целта. Само приятели или приятели на приятели получаваха достъп и сред тях със сигурност нямаше нито един, който би могъл да бъде служител на местната власт или на „Митници и акцизи“. За такива хора „Вангелис“ беше перманентно затворен, както и неговото счетоводство. Това създаваше интимна и почти конспиративна атмосфера около петте малки маси с избелели покривки, рециклирани свещи и хартиени салфетки, останали от някоя минала Коледа.