Отровният пояс [bg]
- Автор: Конан Дойл Артур
- Серия: Професор Челинджър #2
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-3109-9
- Переводчик: Зорница Русева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Отровният пояс [bg]». Краткое содержание книги:
„Отровният пояс“, излиза у нас в началото на 2020 г., повече от век след появата си на Запад.
Челинджър посочи на съпругата си последния афиш, който се вееше над тълпата като знаме. Видях го как изпъчва гърди и погалва брадата си, докато го гледаше. Този сложно устроен ум бе доволен и поласкан от мисълта, че Лондон е загинал с мисли за неговото име и слова. Чувствата му бяха толкова очевидни, че предизвикаха язвителната забележка на неговия колега.
— Челинджър — до последно в центъра на вниманието — каза той.
— Така изглежда — отговори самодоволно той. — Е — добави, след като погледна надолу по цялото протежение на множеството улици, всички безмълвни и задушени от прегръдката на смъртта, — наистина не виждам какво бихме постигнали с престоя си в Лондон. Предлагам да се върнем веднага в Ротърфийлд и да обсъдим как най-ползотворно да уплътним годините, които ни предстоят.
Ще опиша само още една от сцените, които отнесохме в спомените си от мъртвия град. Случи се, когато надникнахме в старата църква „Сейнт Мери“, която се намираше точно там, където ни очакваше нашият автомобил. Проправихме си път между проснатите на стълбището тела, бутнахме летящата врата и влязохме вътре. Гледката беше забележителна. Църквата бе препълнена от край до край с коленичили фигури във всевъзможни пози на молитва и смирение. В последния ужасяващ миг, внезапно изправили се лице в лице с реалността, с онези страшни истини, които тегнат върху ни, дори когато крачим по петите на илюзии и химери, ужасените хора се бяха втурнали в тези стари градски църкви, които от поколения насам са пустеели полупразни. Бяха се скупчили един до друг на колене, много от тях неуспели да свалят шапките си от превъзбуда, а над главите им, от амвона, един млад мъж с всекидневни одежди явно беше отправял проповедта си към тях, когато е бил сполетян от същата съдба. Сега, подобно на кукла в кутия, висеше проснат от ръба на амвона с отпуснати ръце. Бе същински кошмар — сивата прашна църква, редиците от хора, проснати в измъчени пози, полумракът и цялата тази тишина. Крачехме на пръсти и разговаряхме шепнешком.
И тогава внезапно ме осени една идея. В единия ъгъл на църквата, до вратата, имаше старинен съд за светена вода, а зад него — една дълбока ниша, в която висяха въжетата за камбанарията. Защо да не изпратим съобщение из Лондон, за да привикаме всички евентуални оцелели? Изтичах натам и когато дръпнах въжето, с изненада открих колко трудно се бие камбаната. Лорд Джон ме беше последвал.
— Бога ми, млади приятелю! — каза той и съблече палтото си. — Това е дяволски добра идея. Нека хвана и аз и скоро ще я размърдаме.
Но въпреки това камбаната бе толкова тежка, че една когато Челинджър и Съмърли прибавиха тежестта на телата си към нашите, чухме громоленето и силния звън над главите ни, които ни съобщаваха, че огромната камбана е запяла песента си. Надалеч из мъртвия Лондон отекна нашето съобщение за дружба и надежда към всеки побратим оцелял. Металният зов разведри сърцата ни и ние се захванахме още по-здраво за работа, като всяко дръпване на въжето повдигаше краката ни от пода, след което опъвахме отново заедно по пътя надолу, а Челинджър, който беше най-ниско то всички ни, впрегнал цялата си тежест в изпълнението на задачата, подскачаше нагоре-надолу като някаква гигантска жаба и ръмжеше на всяко дръпване. Това би бил най-удачният момент, в който някой да увековечи с фотография четиримата приключенци, преживели заедно безброй опасности в миналото, на които съдбата бе избрала да поднесе едно толкова върховно изживяване. Трудихме се половин час, като потта се стичаше по лицата ни, а ръцете и краката ни тръпнеха от болезненото усилия. След това излязохме на портика на църквата и се огледахме нетърпеливо по протежение на безмълвните претъпкани улици. Нито звук, нито знак в отговор на нашия призив.
— Няма полза. Никой не е останал — възкликнах аз.
— Нищо повече не можем да направим — каза госпожа Челинджър. — За бога, Джордж, нека се връщаме в Ротърфийлд. Още час в този зловещ, тих Лондон, и ще полудея.
Качихме се в автомобила, без да кажем и дума повече. Лорд Джон го обърна и потеглихме на юг. За нас тази глава сякаш бе приключила. Дори не подозирахме какво ни е било писано в следващата.
Глава шеста
Голямото пробуждане
И сега, наближавам края на това забележително събитие — така несравнимо по важност не само за нашите дребни, лични животи, но и за цялата история на човешкия род. Както казах в началото на разказа си, когато тази история бъде записана, въпросното събитие несъмнено ще се извисява над всички останали, подобно планина сред заобикалящите я по-ниски била. Нашето поколение е било дарено с изключителна съдба, след като е било избрано да преживее нещо толкова невероятно. Колко дълго ще траят последиците от него — това само бъдещето може да покаже. Колкото до мен, спокойно мога да заявя, че нещата никога повече няма да бъдат същите. Човек никога не може да осъзнае колко безпомощен и неосведомен е, нито че е подкрепян от невидима ръка, преди тя за миг да го стисне със сила, достатъчна да го смаже. Смъртта беше неизбежна за нас. И вече знаем, че във всеки един момент това може да се случи отново. Зловещото ѝ присъствие хвърля сянка върху живота на всички ни, но кой би отрекъл, че в тази сянка чувството за дълг, за трезвост и отговорност, признателността към значимостта и целите на живота, най-искреният копнеж за развитие и подобрение не са станали толкова истински, че да завладеят цялото ни общество от край до край? Говоря за нещо отвъд различията и догмите. То е по-скоро промяна на перспективата, разместване на усещането ни за пропорционалност, едно ярко осмисляне на факта, че сме незначителни и преходни твари, съществуващи заради благоволението и по милостта на първия студен полъх на неизвестността. Но ако това познание е накарало света да се замисли по-дълбоко, то поне според мен не го е направило по-тъжен. Несъмнено сме съгласни, че по-трезвите и сдържани удоволствия на настоящето са по-смислени, както и по-разумни от шумната, глупашка глъчка, която едно време минаваше за веселие — едно време така неотдавнашно и въпреки това немислимо. Онези празни животи, пропилени в безцелни посещения и посрещане на посетители, в тревоги за огромни и ненужни домакинства, в подреждане и протяжно консумиране на изкусни блюда, сега могат да открият здраве и покой в четенето, музиката, кроткото семейно общуване, което произлиза от едно по-просто и трезво разпределяне на времето. Сега по-здрави и изпълнени с повече удоволствия, те са по-богати отпреди, дори след като са заплатили увеличения дан към общото благо, който така повиши стандарта на живот по тези острови.