Завесата (Последният случай на Поаро)

— Да, имам някакво предположение.

— Забелязвате ли някаква връзка между всичките случаи?

— Мисля, че да.

— Ами тогава?

Едва въздържах нетърпението си.

— Не, Хейстингс.

— Но трябва да зная.

— По-добре ще е, ако не знаете.

— Защо?

— Уверявам ви, че така ще е по-добре.

— Вие сте непоправим — реших аз. — Изкривен сте от артрита. Седите тук безпомощен. И продължавате да действате сам.

— Недейте да считате, че действам сам. Съвсем не. Напротив, вие играете много важна роля, Хейстингс. Вие сте моите очи и уши. Просто отказвам да ви предоставя информация, която може да ви изложи на опасност.

— Мен ли?

— Не, убиеца.

— Вие искате — бавно изрекох аз, — той да не усети, сте по следите му, така ли? Мисля, че това е причината. Или пък смятате, че не мога да се погрижа за себе си.

— Има нещо, в което трябва да сте сигурен, Хейстингс. Човек, който е убил веднъж, ще убие и втори път и пак, и пак, и пак.

— Във всеки случай — мрачно заключих аз, — сега не бе извършено ново убийство. Куршумът поне не цели точно.

— Да, за щастие, така беше — наистина е имала късмет. Както вече ви казах, подобни неща са трудни за предвиждане.

Въздъхнах. Лицето му ми се стори напрегнато. Оттеглих се безшумно, установявайки тъжно колко неспособен е Поаро за продължителни усилия от какъвто и да е вид. Умът му все още бе наред, но той бе болен и изморен човек.

Поаро бе ме предупредил да не се опитвам да разкривам личността на X. В себе си обаче, аз все още поддържах вярата, че вече съм разбрал кой е той. В Стайлс имаше само една личност, която ми се струваше категорично злонамерена. Чрез един прост въпрос само, бих могъл да се уверя в нещо. Проверката ми щеше да се окаже отрицателна, но независимо от това, щях да постигна известен резултат.

След закуската се опитах да поговоря откровено е Джудит.

— Къде бяхте ходили снощи с майор Алъртън, когато ви срещнах?

Бедата е там, че когато човек е изцяло убеден в нещо, той е склонен да не обръща внимание на останалите подробности. Останах напълно изненадан, че Джудит пламна от гняв.

— Наистина, татко, не разбирам какво те засяга това.

Зяпнах я учудено, реакцията й направо ме стресна.

— Аз… само попитах.

— Да, но защо? Защо трябва непрекъснато да ми задаваш въпроси? Какво съм правила? Къде съм ходила? С кого съм била? Наистина става непоносимо!

Смешното бе, разбира се, че този път аз всъщност изобщо не се интересувах къде е била Джудит. Любопитството ми бе насочено към Алъртън.

Опитах се да я успокоя.

— Но наистина, Джудит, не виждам защо да не мога да ти задам един съвсем обикновен въпрос.

— Аз пък не виждам, защо ти трябва да знаеш.

— Не че ме интересува кой знае колко. Искам да кажа, че просто се чудех защо никой от вас… ъ-ъ… явно не знаеше за случилото се.

— За нещастния случай ли имаш предвид? Ходих до селото, ако трябва да знаеш, за да си купя марки.