Музей на страха
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: Пендергаст #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тинко Трифонов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Музей на страха». Краткое содержание книги:
Когато екскаваторите, копаещи основите за нов строеж в Манхатън, захапват стара тухлена стена, отдолу зейват катакомбите на ужаса: тридесет и шест трупа, зазидани под земята от неизвестен сериен убиец.
Специалният агент на ФБР Пендъргаст и археоложката Нора Кели са въвлечени в паралелното разследване на две серии убийства: едната следа води към тунелите под строежа — и към миналото; другата, по-страшната — към днешния ден. И двете са свързани с потресаващи медицински експерименти над живи човешки същества. Медиите гърмят за убиец „папагал“, който повтаря маниера на своя незнаен предшественик и искат решителна намеса от властите. Но тъкмо агентът и Нора започват да свързват разбърканата мозайка на престъпленията, нова вълна от насилие изригва около тях и шеметните събития ги изправят пред невероятни разкрития.
Скъпи Тинбъри,
Нефритовият олмекски фалос, който приложено изпращам от Ла Вента, Мексико, е за музея; доколкото разбирам нямате нищо от тази изключително любопитна мексиканска култура.
Нора прегледа пакета с писмата, всички си приличаха: д-р Хънт описваше различни чудата медицински обичаи, на които е бил свидетел при пътуванията си в Централна Америка и Африка, имаше и бележки, които очевидно придружаваха артефакти, изпратени до музея. Както изглеждаше, той е проявявал нездрав интерес към туземните сексуални практики; за Нора той бе главният кандидат заподозрян.
Усети нечие присъствие зад гърба си и се обърна рязко. Пред нея стоеше Пендъргаст, сключил ръце зад гърба си. Взираше се в бележките й и по лицето му пробяга толкова мрачно изражение, че Нора усети как кожата й настръхва.
— Винаги ме издебвате — рече тихо тя.
— Нещо интересно?
Въпросът прозвуча почти проформа. Нора чувстваше, че той вече бе открил нещо важно, нещо ужасно в описа — нещо, което обаче още не беше склонен да сподели.
— Нищо определено. Чували ли сте за този д-р Фърдинанд Хънт?
Пендъргаст хвърли бегъл поглед без да прояви интерес. Нора изведнъж се усета, че този мъж не излъчваше никакъв мирис — нито на тютюн, нито на някакъв одеколон, нищо.
— Хънт — рече най-сетне той. — Да. Видна фамилия от Северния бряг. Един от първите спомоществователи на музея. — Изправи се. — Огледах всичко, освен ковчежето от слонско стъпало. Бихте ли помогнали?
Тя го последва към масата, отрупана със странните колекции на Тинбъри Макфадън — очевидно разнородна сбирщина. Пендъргаст си беше възвърнал спокойното изражение. Из сенките се появи полицай О’Шонеси. Нора се запита какво общо имаше полицаят с Пендъргаст.
Застанаха пред голямото, гротескно на вид слонско стъпало, обковано с бронзови планки.
— Е, някакво слонско стъпало — рече О’Шонеси, — и какво толкоз?
— Не е просто стъпало, сержант — отвърна Пендъргаст. — Ковчеже, изработено от слонско стъпало. Често срещано при ловците на едър дивеч и колекционерите от миналия век. Доста добър екземпляр при това, макар и малко поизносен. — Обърна се към Нора. — Да погледнем ли какво има вътре?
Нора разкачи планките и вдигна капака на ковчежето. Сивата кожа бе груба и на бучици под пръстите й в памучните ръкавици. Отвътре се разнесе неприятна миризма. Ковчежето беше празно.
Тя погледна Пендъргаст. Ако агентът бе разочарован, то той не го показа с нищо.
Известно време малката група стоя неподвижна. След това Пендъргаст се наведе над ковчежето. Огледа го набързо, напълно неподвижен с изключение на бледосините му очи. След това пръстите му пробягаха по повърхността на ковчежето, натискаха тук и там, поспираха се, за да продължат отново бързия си ход. Изведнъж нещо изщрака и отдолу изскочи тясно чекмедженце, обвито в облак прах. Нора подскочи От изщракването.
— Доста хитро — каза Пендъргаст и извади от чекмеджето голям плик, избелял, изпъстрен с кафеникави петна. Обърна го замислен веднъж-дваж. След това прокара пръст под капака, отвори го и извади няколко листа жълтеникава хартия. Разгърна ги внимателно, и прокара длан по най-горния лист.
След това зачете.
Пета глава
ДО МОЯ КОЛЕГА ТИНБЪРИ МАКФАДЪН
12 юли 1881 година
Почитаеми колега,
Пиша ви тези редове с искрената надежда никога да не ви се налага да ги прочетете; че ще мога да ги скъсам и да ги хвърля в кофата с въглищата — тези мисли, плод на преуморен мозък и трескаво въображение. И все пак, дълбоко в душата си знам, че най-лошите ми опасения се оказаха верни. Всичко, което разкрих, сочи към този неоспорим факт. Винаги съм се стремил да мисля най-доброто за ближния си — в крайна сметка не сме ли създадени всички от една и съща глина?
Древните са вярвали, че животът се е появил спонтанно в богатата тиня на Нил; и кой съм аз да поставям под въпрос символизма, ако не и научния факт, на тази вяра? И все пак имаше Събития, Макфадън; ужасяващи събития, които не са подвластни на невинни обяснения.
Доста е възможно подробностите, които ще изложа, да ви накарат да се усъмните в моето здравомислие. Преди да продължа нека ви уверя, че съм изцяло с ума си. Предлагам този документ като доказателство както за ужасяващата си теорема, така и за действията, които предприех в нейна защита.