Човекът-звяр

— Да, на следващия ден.

Господин Кош, който продължаваше да си води бележки с молива, вдигна очи.

— Как така на следващия ден? Нали е заминал снощи!

— Чакайте малко! — отвърна помощник-началникът. — Като разбра, че си отиваме същата вечер, отначало му хрумна да вземе експреса заедно с нас, ако жена ми се съгласи да го придружи до Доенвил, където щеше да отседне при сестра си, както всеки път. Но жена ми имаше много работа и отказа… Ти отказа, нали?

— Да, отказах.

— Това е цялата работа, той беше много любезен… Прояви внимание, изпрати ни до вратата на кабинета си… Нали, скъпа?

— Да, до вратата.

— Вечерта заминахме… Преди да се настаним в нашето купе, разговарях с началник-гарата господин Вандорп. Не съм забелязал нищо. Стана ми неприятно, защото смятах, че ще бъдем сами, а на едно от местата, без да я видя, се бе наместила някаква дама; освен това в последния момент се качиха още двама души, мъж и жена… До Руан също не забелязах нищо особено… В Руан слязохме да се разтъпчем и за наша най-голяма изненада три-четири вагона по-нататък зърнахме господин Гранморен, застанал на вратата на едно купе! Рекох му: „Как, господин председателю, и вие ли пътувате? А пък ние изобщо не подозирахме, че сте в тоя влак!“ Той ни обясни, че получил някаква телеграма… После се чу свирката и бързо се качихме в нашето купе, където впрочем вече нямаше никого, всичките ни спътници бяха до Руан — никак не съжалявахме за тях… Друго няма! Нали това е всичко, скъпа?

— Да, това е всичко.

Колкото и простичък да бе разказът, всички силно се вълнуваха. Стояха зяпнали и се мъчеха да проумеят нещата. Инспекторът спря да пише и с въпроса си изрази всеобщото недоумение:

— И сигурен ли сте, че в купето при господин Гранморен нямаше никого?

— О, напълно съм сигурен.

Сякаш тръпка премина сред скупчените хора. Някакъв ужас, зловещ хлад вееше от тази загадка и плъзна в душите. Щом пътникът е бил сам, кой го е убил и кой го е изхвърлил от купето три левги преди влакът да стигне до следващата гара?

Сред тишината прозвуча злобната забележка на Филомен:

— Доста чудно все пак.

Рубо долови, че всички го наблюдават, и кимна, за да покаже, че и на него му се струва чудно. До Филомен зърна Пекьо и госпожа Льобльо, които също клатеха глави. Всички погледи бяха насочени към него, очакваха да чуят още нещо, да изкопчат някаква пропусната подробност, която да изясни цялата работа. В лъсналите от любопитство очи не се четеше обвинение; на него обаче му се стори, че долавя нарастващо съмнение, някакво смътно подозрение, което и понякога най-нищожният факт превръща в увереност.

— Невероятно — промълви господин Кош.

— Съвършено невероятно — повтори господин Дабади.

Тогава Рубо се реши да добави:

— Убеден съм, че експресът, който не спира между Руан и Барантен, се движеше с нормална скорост, не забелязах нищо особено… Казвам ви го, понеже, като останахме сами, свалих стъклото на прозореца и изпуших една цигара; често поглеждах навън и през цялото време се вслушвах в шумовете около и във влака… В Барантен видях на перона господин Бесиер, който стана там началник-гара след мен, обадих му се и си разменихме няколко приказки, той даже се качи на стъпалото да ми подаде ръка… Нали така, скъпа? Можете да го питате. Господин Бесиер ще каже.