Огненият човек
- Автор: Сальгари Эмилио
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван П. Иванов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Огненият човек». Краткое содержание книги:
— Солас — продължи разказа си Диас — не поиска да се върне, без да е направил някое голямо откритие. Той мечтаеше за слава и затова, без много да му мисли, отплува с лодка нагоре но течението на голямата река, чието устие бяхме видели. Аз взех участие в неговата експедиция, защото се ползвах с репутацията на добър лоцман и стрелец.
Няколко дни плавахме по реката, следвани по брега от цяла тълпа индианци, които ни канеха да слезем на брега. Всички те бяха въоръжени със стрели и къси копия. Солас, който въпреки голямата си храброст, беше и предпазлив, не се отзова на поканата им. Няма съмнение, че за него щеше да бъде най-добре кракът му да не беше стъпвал на тази земя.
Индианците, които го канеха, бяха от племето харуа. Бяха най-смелите и най-войнствените от всички диваци, които оказваха решителна съпротива на нахлуващите в територията им чужденци. Те вече се бяха сблъсквали с европейците, а тъй като мнозина от представителите на нашата раса не се държаха така, както подобава на добри християни, в отношението си към белите това племе беше особено злобно. Те се стараеха да унищожат първите отряди на пришълците, защото знаеха, че новите им съседи няма да им донесат нищо друго, освен изтребление, грабежи и поробване. Затова на всички беше ясно, че не трябва да вярваме на приятелските ръкомахания на диваците, които искаха да ни привлекат към примка.
След като бяхме изследвали значително пространство от брега, индианците изчезнаха и у Солас, който мислеше, че всяка опасност вече е отстранена, се породи нещастната идея да навлезе в страната. Аз го убеждавах да не прави това, но той слезе на брега, в края на една голяма гора, като остави мен и още шест души да пазим лодката.
— Пазете се от засада, сеньор Солас! — го предупредих аз. Той махна с ръка и изчезна в горския гъсталак с малкия си отряд.
Но ние изпитвахме голяма тревога. Внезапното изчезване на диваците ни се струваше съмнително, аз подозирах в това някакво коварно намерение. Безпокойството ми се беше засилило до толкова, че не ме свърташе на едно място. Но да бъде спрян Солас и да бъде заставен да се откаже от намерението си, беше невъзможно. Този човек, който си служеше превъзходно с оръжието, не знаеше що е страх и само се присмиваше на моята подозрителност.
Скоро след залязването на слънцето внезапно чухме няколко изстрела, придружени от такъв ужасен рев, че той и досега звучи в ушите ми. Никакъв рев на свирепи зверове не може да се сравни с войнствените викове на южноамериканските диваци!
Всички скочихме от местата си, изплашени от тези грозни викове.
— Нападнали са нашия капитан. Да му се притечем на помощ! — извиках аз на другарите си.
Те ме гледаха безмълвно, като че ли страхът ги беше лишил от способността да говорят. Пък и какво можехме да направим, когато дори не знаехме в каква посока да се насочим? В течение на няколко минути, ние чухме повторни изстрели и виковете на индианците, а след това настъпи пълна тишина. По всяка вероятност всичко беше свършило! Солас и неговите спътници са попаднали в устроената им от индианците засада и са били убити.
Другарите ме молеха да вдигнем котва и по-скоро да се завърнем на кораба, който ни чакаше в устието на реката. Но аз решително отказах да напусна мястото, където се намирахме, преди да съмне. В душата си все още таях надеждата, че някой е успял да се избави и ще се върне на брега, уверен, че ние чакаме там.
Чакахме така до настъпването на нощта. Не можех да стоя спокоен. Желанието на всяка цена да узная каква участ е постигнала моя капитан, ме накара да сляза на брега, и тъй като никой от другарите ми не поиска да ме придружи, аз тръгнах сам, като взех мушката и сабята си. Вървях предпазливо напред, като се прикривах между дърветата и сърцето ми замираше при мисълта, че всеки миг може да ме прониже някоя стрела или някой индианец да ме издебне и да разбие главата ми с томахавката си. Така доста се отдалечих, без да срещна никого и съвсем изгубих надежда, че ще успея да намеря другарите си. Реших да се върна обратно, но внезапно чух наблизо някакви странни човешки гласове. Понеже исках да разбера какво е това, запътих се нататък. Не бях успял да направя и няколко крачки, когато край мен изсвистя стрела. Аз стрелях наслуки в тъмнината и хукнах да бягам. Зад мен се чуха силните викове на индианците, които се спуснаха да ме гонят. Нощната тъмнина и гъстата гора ми помогнаха да се скрия за известно време от преследвачите.
Най-после дотичах до мястото, където трябваше да се намира лодката, но там ме очакваше страшна изненада. Моите другари, смятайки че съм загинал, бяха избягали и ме бяха изоставили в тази страшна гора, преследван от индианците…