Спасителят в ръжта

Колкото повече си мислех за ръкавиците и шубето, толкова по-потиснат се чувствах, та реших, както си вървях, да се отбия да пия една чашка някъде. Бях изпил само три чаши у Ърни и последната не бях дори допил. За едно нещо ме бива — страшно издържам на пиене. Мога да пия цяла нощ и да не ми проличи, ако съм в настроение. Веднъж в Хутънското училище с едно друго момче, Реймънд Голдфарб, си купихме бутилка уиски и го изпихме в параклиса една събота вечер, където никой не можеше да ни види. Той се напи като свиня, но на мен хич не ми пролича. Само станах много хладнокръвен и пренебрежителен. Драх лисици, преди да си легна, но не защото ми се наложи, а просто се насилих.

Както и да е, преди да стигна хотела, реших да се отбия в един долнопробен бар, но в това време оттам излязоха двама адски пияни типове и ме попитаха къде е метрото. Единият приличаше на кубинец и докато му обяснявах накъде да тръгне, все ми дишаше в лицето с вонливата си уста. Накрая дори не влязох в идиотския бар. Просто се завърнах в хотела.

Цялото фоайе беше празно. Миришеше на петдесет милиона лоши пури. Истина. Не ми се спеше, но се чувствах някак зле. Потиснат бях и прочие. Почти не ми се живееше.

И изведнъж се забърках в страшна каша. Щом влязох в асансьора, операторът ми каза:

— Искаш ли да се позабавляваш, приятелче? Или за тебе е вече късно?

— Какво искате да кажете? — попитах аз. Не можах да се сетя накъде бие.

— Интересува ли те някое младо момиче за през нощта?

— Мене ли? — казах аз. Страшно глупаво излезе, но човек се чувства твърде неловко, когато изведнъж му зададат подобен въпрос.