Шпионинът
- Автор: Купер Джеймс Фенимор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Шпионинът». Краткое содержание книги:
Когато Цезар влезе в гостната, вниманието на стража се бе насочило към затворника, но шумът отвън отново го привлече към прозореца. Той се показа навън и с ужасни ругатни и заплахи се опита да сплаши мародерите. Моментът бе изкусителен. Триста негови другари бяха на миля от къщата, навсякъде тичаха коне без ездачи и Хенри Уортън хвана забравилия го страж за краката и го изхвърли навън с главата напред. Цезар изскочи от стаята и залости входната врата.
Падането не бе тежко и за миг войникът стана на крака, като насочи гнева си към затворника. Но да се качи през прозореца, когато там е врагът му бе невъзможно, а вратата беше заключена.
Другарят му вече го викаше на помощ и войникът, забравил всичко останало, се втурна да му помогне. Единият кон бе освободен веднага, но другият беше вече завързан за седлото на единия каубой. Дуелирайки се бясно, четиримата отидоха зад къщата, като с ругатните си накараха въздуха да затрепери. Цезар отвори вратата и като посочи към конете спокойно по-щипващи тревата на ливадата, извика:
— Бягай… сега… маса Хари, бягай!
— Да — каза младежът като се качваше на коня. — Наистина сега е моментът, честни приятелю.
Той махна с ръка на баща си, който стоеше на прозореца с безмълвна тревога и с ръце протегнати за благословия и като извика на Цезар: „Бог да те благослови, Цезар. Поздрави момичетата“, излетя през портата със скоростта на светкавица.
Негърът го видя как пое по пътя, как препусна покрай скалите, които от тази страна се издигаха перпендикулярно нагоре и как изчезна зад една от тях.
Щастливият Цезар затвори вратата с всички резета и накрая и с ключа, като през цялото време мърмореше нещо за щастливото бягство на младия си господар.
— Как хубав язди. Учил го малко и аз… поздрави млади дами… мис Фани не даде негър целуне червена буза…
Когато победата за деня бе решена и дойде време да се погребват мъртвите, зад къщата бяха намерени двама каубои и един вирджинец, които също трябваше да се включат в това число.
За щастие на капитан Уортън, тези, които го бяха пленили гледаха през далекоглед редовете на пехотата, която още заемаше позицията си на брега на потока и зад която все още бяха остатъците от наемната конница. Конят му бе от най-добрата порода на Вирджиния и го носеше със скоростта на вятъра и сърцето му вече биеше трескаво от радост, че се е освободил, когато един добре познат глас достигна до изненадания му слух:
— Смело бягство капитане, не жали камшика и завий наляво преди да пресечеш потока.
Уортън се обърна изненадан и видя бившия си водач Харви Бърч седнал на една скала, от която можеше да вижда долината от птичи поглед. Торбата му, значително намаляла по размер беше до крака му, а той възторжено махаше шапката си към преминаващия край него конник. Капитанът послуша съвета на това тайнствено същество и като намери добър път, който да води към главния, той зави в тази посока и скоро се оказа при приятелите си. След още минута той спря коня си пред полковник Уелмър.
— Капитан Уортън! — възкликна изумен командващият на английската част. — Облечен в синя дреха и възседнал бунтовнически кон! От небето ли падаш с това облекло?
— Слава Богу! — извика младежът, след като си пое дъх — В безопасност съм. Избягах от ръцете на враговете ни. Само допреди пет минути бях пленник и ме заплашваше бесилка.
— Бесилка, капитан Уортън! Едва ли тези предатели на краля ще се осмелят да извършат още едно хладнокръвно убийство. Не им ли стига животът на Андре? Откъде накъде те заплашваха с такова нещо?
— По обвинение от същото естество — каза капитанът и накратко разказа на събралата се група слушатели как са го хванали, причините за собствените му опасения и как е избягал. Когато разказът му свърши, германците вече се бяха събрали зад пехотата и полковник Уелмър извика:
— От сърце те поздравявам, храбри приятелю. Милостта е нещо, което те не познават и ти имаш двойно по-голям късмет, че си се измъкнал жив от ръцете им. Приготви се да ми осигуриш помощта си и аз ще ти дам възможност да отмъстиш благородно.
— Не мисля, че р част, която се командва от майор Дънуди има опасност от лични обиди за когото и да е, полковник Уелмър — отговори младият Уортън с лек блясък в погледа. — Той не може да бъде обвинен в такова нещо. Не мисля и че е разумно да се пресича потока в откритата равнина пред очите на тази конница, която още е разгорещена от успеха си.
— Смяташ ли че разпръсването на тези доброволци и бавноподвижни наемници е нещо, с което човек се гордее? — полковникът се усмихна презрително. — Говориш за случилото се сякаш твоят прехвален мистър Дънуди, защото той не е никакъв майор е нападнал личната охрана на краля.