Томичукалата

Тя бе пристигнала още същия следобед от Дери с договор (в три екземпляра) и нотариус. Гард беше малко изненадан, че не бе довела и втори нотариус, просто в случай, че първият получеше инфаркт или нещо такова.

Като се изключеха всякакви чувства и подозрения, наистина нямаше никакъв начин да зареже турнето и да вземе инсталацията, защото ако напуснеше, никога нямаше да види втората половина от хонорара си. Тя ще го даде под съд и ще похарчи хиляда долара в опити да го принуди да върне тристата получени от фирмата в аванс. Беше способна да го направи. Той вече бе взел участие в почти всички срещи, но договорът, който бе подписал, имаше кристално ясно становище по въпроса: ако се махнеше „по каквито и да било причини, неприемливи за координатора на турнето, всякакви и всички неплатени хонорари ще се смятат за анулирани и равни на нула, а всякакви и всички хонорари изплатени предварително, трябва да бъдат върнати на фирмата в срок от тридесет (30) дни.“

А тя „щеше“ да го преследва. Можеше да си мисли, че го прави заради принципа, но всъщност щеше да бъде заради обръщението Пати, изречено, когато се бе намирала в нужда.

Нито пък това щеше да бъде краят. Ако напуснеше, тя щеше да работи с неуморима енергия за неговото отлъчване от обществото. Със сигурност никога повече нямаше да има възможност да участва в друго поетично турне свързано с нея, а това означаваше много поетични турнета. После идваше и деликатния въпрос със субсидиите. Нейният съпруг, покойник вече от десет години, й бе оставил много пари (макар Гардънър да не смяташе за подходящ израза, както в случая с Рон Къмингс, че парите буквално й се ръсят от геврека, защото не вярваше Патриша Маккардъл да „притежава“ толкова вулгарно нещо като геврек или дори анус — когато изпиташе нужда да се облекчи, тя вероятно извършваше действие, което можеше да се опише с думите Непорочно изхвърляне на екскременти. Патриша Маккардъл бе използвала голяма част от тези пари, за да създаде фонд за отпускане на субсидии. Това автоматично я правеше сериозен покровител на изкуствата и изключително умна делова жена по отношение на гнусната история с данъците върху дохода: субсидиите не се облагаха. Някои от тях се отпускаха на поети за определени периоди от време. Други служеха за изплащането в брой на поетични поощрения и награди, а трети — за финансирането на списания за съвременна поезия и проза. Всяка субсидия се присъждаше от някой комитет. Зад всеки от тях се криеше ръката на Патриша Маккардъл и диктуваше ходовете като в китайски театър на сенките… или като паяк в дъното на паяжина.

Тя можеше да му нанесе много повече вреда от едно обикновено прибиране на пършивите си шестстотин долара. Можеше да му запуши устата. А все пак беше възможно — не особено вероятно, но възможно — да напише още няколко хубави стихотворения преди откачените, натикали дулото на атомната си пушка в задника на света, да са решили да дръпнат спусъка.

„Така че трябва да издържиш“, помисли си Гардънър. Беше си поръчал в стаята бутилка „Джони Уокър“ (благословена да е СМЕТКАТА, сега и завинаги, амин) и сега си наля второто питие с ръка, станала забележително стабилна. „Трябва да устоиш до край и толкова, това е всичко.“