Място за убиване
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Място за убиване». Краткое содержание книги:
В цял свят няма по-добри от тях. За да опазят тайната си, убиват. Посветените. И подозрителните. Но трябва да си измият ръцете. И допускат грешка. Избират неподходящ човек.
Те избират Джак Ричър…
Мислят, че е случаен турист. Не знаят, че е бивш военен полицай. Агент легенда.
Те не познават Джак Ричър. Нито момичето му Роскоу…
Ричър ги преследва до тайния им склад. Той не знае какво трупат вътре. Но знае, че брат му е убит. При опит да разкрие фалшификацията на века.
Остават само няколко дни. След неделя Ричър няма как да им отмъсти…
— Кой беше той? — запитах аз.
— Не си каза името. Даде ми само код за свръзка. Тъй било по-безопасно. Направо не вярвам, че са го очистили. Струваше ми се много опитен. Право да си кажа, на теб приличаше. И ти ми се струваш опитен.
— Какво е търсил в склада?
Той сви рамене и поклати глава.
— Точно това не ми е ясно. Свързах го с един друг тип и трябваше да се срещнат там, но тогава защо онези не са застреляли и другия? Нямам представа защо са убили само единия.
— С кого трябваше да се срещне? — попитах аз.
Хъбъл млъкна и пак поклати глава.
— Много се разприказвах. Сигурно съм откачил. Онези ще ме убият.
— Колко души участват?
— Не слушаш ли какво ти приказвам? — рече той. — Край на разговора.
— Не питам за имена. Нещо голямо ли е?
— Огромно. Такова нещо не си и сънувал.
— Колко души? — повторих аз.
Той сви рамене и се замисли. Броеше наум.
— Десет. Без мен.
Погледнах го и вдигнах рамене.
— С десет души голяма комбина не става.
— Е, наемат и други хора — каза той. — Когато потрябват. Говоря за тукашното ядро от десет души. Десет посветени, без мен. Напоследък стана много напечено, но, повярвай, играят на едро.
— Ами онзи, с когото трябваше да се срещне твоят човек? — запитах аз. — Той от десетте ли е?
Хъбъл поклати глава.
— И него не включвам.
— Значи ти, той и още десет души. Някаква голяма комбина.
Той мрачно кимна и повтори:
— Такова нещо не си и сънувал.
— И в момента е уязвима, така ли? — запитах аз. — Защо? Да не би заради онзи човек?
Хъбъл пак поклати глава. Гърчеше се, сякаш въпросите го изгаряха.
— Не. По съвсем друга причина. Все едно в момента се е отворил прозорец и всичко попада под удар. Става уязвимо.
Работата поначало си беше рискована и нещата вървят все по-зле. Но сега може да тръгнат и тъй, и инак. Ако изкараме още малко, никой никога няма да знае. Но не успеем ли, ще гръмне най-голямата сензация, която си чувал, повярвай. Сега всичко виси на косъм.
Погледнах го. Не ми се виждаше способен да предизвика най-голямата сензация, която някога съм чувал.
— И още колко време ще трае рискът?
— Вече му се вижда краят — каза той. — Може би още седмица. Според мен толкова. До другата неделя. Може и да доживея.
— Значи след идната неделя вече не сте уязвими — рекох аз. — Защо? Какво ще стане в неделя?
Той поклати глава и се обърна. Сякаш вярваше, че ако не ме вижда, ще изчезна заедно с въпросите.
— Какво означава плурибус? — запитах аз.
Той не отговори. Само продължи да клати глава. От страх беше затворил очи.
— Да не е някакво кодово название?
Той не ме чуваше. Разговорът бе свършил. Не настоях и отново настана тишина. Нямах нищо против мълчанието. За какво ми беше да знам повече? Нищо не исках да знам. Едва ли бе здравословно външен човек да си вре носа в работите на Хъбъл. Във всеки случай онзи, високият, с бръснатата глава, си беше изпатил здравата. Не държах да свърша като него — проснат под стар кашон край портата, с две дупки в главата и потрошени кости. Исках само да доживея до понеделник и да си плюя на петите. До другата неделя разчитах да съм нейде много далеч оттук.
— Добре, Хъбъл — казах аз. — Край на въпросите.
Той сви рамене и кимна. Дълго седя мълчаливо. После изрече тихо, с безкрайно примирение:
— Благодаря. Така е най-добре.
Проснат върху тясното легло, аз се опитвах да потъна в забрава. Но Хъбъл не го свърташе на едно място. Въртеше се насам-натам и въздишаше тежко. Почваше да ме дразни. Завъртях лице към него.
— Извинявай — рече той. — Много съм напрегнат. Беше голямо облекчение да поговоря с някого. Сам сигурно щях да полудея. Не може ли да поприказваме за нещо друго? За теб например. Разкажи ми за себе си. Кой си ти, Ричър?
Свих рамене.
— Никой. Случаен минувач. В понеделник ще си отида.
— Никой не е безличен — възрази той. — Всеки си има история. Разкажи ми.
И както си лежах, аз му разправих надълго за последните шест месеца. Той лежеше отсреща, гледаше бетонния таван и слушаше, за да не обсъжда проблемите си. Разказах му как напуснах войската. Вашингтон, Балтимор, Филаделфия, Ню Йорк, Бостън, Питсбърг, Детройт, Чикаго. Музеи, музика, евтини хотели, барове, автобуси и влакове. Самота. Пътувах из страната, чийто гражданин бях, като някакъв беден турист. Повечето неща виждах за пръв път. Запознавах се с историята, изучавана в прашни учебни стаи някъде на другия край на света. Разглеждах великите спомени от градежа на нацията. Бойни полета, фабрики, декларации, революции. Търсех по-дребните спомени. Родни селища, клубове, пътища, легенди. Всичко това, голямо и малко, което трябваше да ми бъде отечество. Не всичко намерих.