Тайната на Марша Мелоу
- Автор: Бюмон Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на Марша Мелоу». Краткое содержание книги:
Това е въпросът, който вълнува половината Лондон, настървява журналистите от таблоидите да се втурнат по петите й и изправя на нокти консервативната майка на Лили.
Все още никой не подозира, че това е самата Лили.
Тя е написала мръсна книга и сега трябва да излезе на чисто.
„Надменно, арогантно копеле! Няма да оставиш нещата така, нали?“
Някак успявам да не обърна внимание на писъците на Вътрешния Глас, потискам порива да ударя на Джейк шамар и изсъсквам през зъби:
— Значи жените не са достатъчно компетентни да пишат за секс, така ли? Сигурно ги няма в леглото, когато той се случва?
— Не, казвам, че жените не могат да пишат за секс, без да
се поддадат на изкушението да набъркат — нали се сещаш, ароматизирани свещи и задължителните обяснения в любов.
— Господи, чак сега осъзнавам що за шовинист си.
— Ето, виждаш ли? Толкова си задръстена. Не можем дори да водим цивилизован разговор, без да се обидиш. Както и да е, без значение дали е мъж, жена или животно, книгата на Мелоу е добра. Трябва да я прочетеш — може да те отвори малко. Ти си умно и хубаво момиче, но си толкова задръстена, че никой
не те забелязва. Поемай рискове от време на време. Може пък да ти хареса. — Той се обляга и ъгълчетата на устата му се извиват в усмивка на превъзходство.
„Зарежи скапаната секретност, момиче, кажи му всичко! — крещи Вътрешният Глас, изоставил всякакви задръжки. — Почни с деня, когато той те заряза, и осветли снизходителното копеле за развитието на нещата до ден днешен. Да видим какво превъзходство ще почувства, като разбере, че ти си девойката с топките на Марша Мелоу.“
Аз не се поддавам, отдръпвам се повече, отколкото дори самият Джейк би могъл да си представи, и казвам:
— По една случайност съм й чела книгата. Наистина ми отвори очите.
— И сега да не би да се целуваш с отворена уста — подиграва се той.
„Нещастник!“ — крещи Вътрешният Глас.
— Нещастник — присъединявам се и аз и си грабвам палтото. — Вярно казват хората. Размерът е всичко, а ти си най-големият нещастник, когото познавам.
„Много добре — казва Вътрешният Глас. — Как не се сетих…“ Излизам от бара, без да поглеждам назад… И отново виждам Джейсън Донован. Чудя се…
„Ако си мислиш точно сега да му поискаш автограф,НЕДЕЙ. Не е уместно. Излез от сцената… ДЕЙСТВАЙ!“
Вьтрешният Глас е прав. Демонстрирам пълно безразличие, докато минавам покрай масата на Джейсън, и излизам от „Гручо клуб“.
Когато слизам от автобуса в Круч Енд, вече се чувствам ужасно. Въодушевлението от победата, докато излизах от „Гручо клуб“, продължи всичко на всичко пет минути. След това ставаше все по-зле. И даже не взех автограф от Джейсън.
Докато се влача към къщи, не мога да прогоня от главата си образа на татко с Блондинката Разбивачка на Семейства. Подобно на много други хора така и не мога да смеля представата родителите ми да правят… това… но това е много по-лошо от всичко досега. Става ми тъжно и ми се повдига. Защо не си гледа комплекта инструменти в гаража? В рекламата показват как се преобразява в хиляди различни конфигурации, като нещо от „Камасутра“ — това не му ли стига да си задоволява страстите?
Част от мен иска да повярва, че това не означава нищо; че съществува съвършено безобидно обяснение. Но какво? „Лили, излъгах майка ти и й казах, че отивам по работа в Бирмингам, защото изобщо нямаше да ми повярва, че отивам в моден лондонски бар, за да уточня подробностите по новия договор за овьрдрафт с банковата си инспекторка, която по една случайност е млада, привлекателна и руса и предпочита екзотични кубински коктейли и сандали с каишки.“ Боя се, че всичко
е свършен факт.
Докато се приближавам към моята кооперация, входната врата се отваря и фигура в ярковиолетови одежди скоростно слиза по стълбите. Отнема ми няколко секунди да осъзная, че това е майка ми. Инстинктивно лепвам гръб до някаква череша. Тракането на токчетата й по паважа идва все по-близо и аз благодаря на съдбата, че цветът на палтото ми доста наподобява този на дървото — може и да не ме види. Но, Боже, защо не си ме създал плоскогърда? Бюстът ми стърчи от ствола на черешата като безпогрешен надувен маркер. Примижавам, когато тя се изравнява с мен… и не ме забелязва. Навела е глава, потънала в мислите си. Качва се в колата си и докато отминава, паниката, която изпитах, когато я видях, се сменя с друга, много по-силна. Какво, по дяволите, е правила в апартамента ми? Вдигам поглед към моя прозорец. Свети. Вероятно Ант е горе. Какво ли е станало? Направо не ми се мисли, така че не мисля. Вместо това се втурвам във втория си мъчителен спринт за деня.
Когато връхлитам в хола, виждам Ант на дивана. Ситуацията е по-зле, отколкото си я представях. Лицето му е пребледняло, ръцете му треперят, а ченето му виси под ъгъл, все едно е откачено.