Обречен на мълчание
- Автор: Демилль Нельсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Люба Енчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Обречен на мълчание». Краткое содержание книги:
Сега обаче Бен Тайсън е преследван от медиите, от военната прокуратура и от кошмара, който той се опитва да забрави. Застрашени са семейството, кариерата и чувството му за достойнство.
И само една жена е в състояние да разкрие истината за неговото минало — и да го освободи.
Марси също се прозя.
— Те изчакват историята да се филмира и да я дадат по телевизията, Бен. — Марси прибра и последните покупки. — Благодаря ти, че ми помогна.
— Извинявай… Бях се замислил. — Той се наведе така, че главата му се изравни с нивото на захарната кула. — Виждам основната повреда…
Марси щракна с пръст и кулата се срути в една купчина.
— Много си гадна.
Тя събра кубчетата в единия край и издуха кристалчетата захар.
— Искаш ли да ти пресъздам битката при Уей с кубчета захар?
— Хайде утре сутринта.
— Сега, след като прочетох книгата на Пикард, знам какво се случи. — Той набързо подреди няколко кубчета в една редица. — Това е южната стена на Цитаделата. Всяка стена бе дълга две мили. Точно така, южната стена се простираше до северния бряг на река Пърфюм… — Той се огледа, видя каната с мляко и изсипа вадичка мляко покрай най-крайното кубче: — Това тук е река Пърфюм. Представяш си го, нали? Добре, това е каналът — той пресече ивицата мляко с пръст и направи малък канал. — Така. А сега ми помогни с другите три стени. Имаме ли още захар на кубчета? Ей тук трябва да построим имперския дворец, а в североизточния ъгъл на цитаделата трябва да обградим със стени територията, където Пикард е попаднал в клопката на южновиетнамските войници. Това е ето тук. Откъм север се задаваха три цели батальона на Първа кавалерия. Задачата им бе да облекчат положението на морските пехотинци и на южновиетнамците, да блокират изходните пътища на север и да осуетят опитите на врага да получи боеприпаси, продоволствия и подкрепления. Ясно ли ти е? Ето тази щипка за захар и тия две лъжици представляват трите кавалерийски батальона. Следиш ли ме? Добре, щипката е моят батальон — Пети батальон на прочутата Седма кавалерия. Но моята рота се бе откъснала и ние се намирахме много на запад. Ето тук. Взводът ми бе още по-надалече и аз действах съвсем сам. Ей тук. Напредвах покрай северния бряг на реката. Пред мен Уей гореше. А сега това малко кубче захар е оная шибана болница. Ясно ли ти е? — той я погледна. — Защо не подреждаш тия стени?
Марси Тайсън се обърна с гръб към него и тръгна към шкафчето над кофата за боклук. Измъкна оттам бутилка „Гранд Марниър“ и наля една водна чаша до половината.
— Искаш ли малко?
— Не, благодаря.
Тя видя, че той бе подредил четирите стени на цитаделата без нейна помощ.
— Бен, зарежи. Сериозно ти говоря.
Той вдигна глава и очите му срещнаха нейните. Усмихна се и разбута захарните кубчета. Тя въздъхна едва забележимо.
— Ще си лягаш ли?
— Не, все още не. Мислех си… сигурно са били съседите. Говоря за снимката в списание „Лайф“. Журналистите не са попаднали на нея току-така. Твоето име дори не се споменаваше на оригиналната снимка.
Марси разклати оранжевото питие в чашата си.
— Всъщност, Бен, аз им помогнах. Уморих се пресата да пише само за теб.
Тайсън се усмихна.
— Според мен един добър служител по връзките с обществеността трябва да стои далече от прожекторите.
Марси вдигна чашата към устните си.
— Е, и аз си имам собствено его — и тя отпи.
— Сигурно е някой от тукашните. Но защо е трябвало да го прави? Чудя се с каква цел въвличат и теб в цялата тая бъркотия?
Марси се облегна на мивката.
— Хората са дребнави, завистливи, а и побъркани. Мислех си, че всички знаят за това.
— А аз пък мислех, че ти вярваш, че добротата е присъща на хората, че всички са братя и сестри и тем подобни.
— Аз наистина вярвам в това. Искрено и страстно. И все пак една голяма част от хората са отвратителни отрепки — тя допи чашата си до дъно.
Тайсън се загледа навън през прозореца. В лятната беседка на Томпсънови светеше и той видя дъщеря им Гини — седемнайсетгодишна девойка, да се разхожда из нея по сутиен и бикини. Видя и някаква фигура да се приближава. Вратата се отвори и фигурата влезе вътре. Лампата изгасна. Марси също погледна през прозореца.
— Гини ли е там? — Да.
— И ти си имал такива похождения, когато си бил млад и нафукан сваляч, нали?
— Естествено. Познавах всеки заден двор и всяка ограда в този град.
Марси се засмя.
— Божичко, при нас бе съвсем различно. Ние се натискахме по парковете, а когато се стигаше до нещо по-сериозно, се качвахме на нашия покрив. А през зимата се криехме в парното помещение.
— Примитивно. — Тайсън отиде до хладилника и го отвори — Всичко тук е храна за котки. Кисело мляко, маруля, ягоди. — И той затвори вратата.
Марси каза:
— Два инцидента: Уей и парка Грифит. И двата са станали почти по едно и също време. Какво каза „Ню Йорк Пост“? Нещо от рода на „Марси прави любов, докато Бен прави война“. Господи, дай ми малко почивка. — Марси се усмихна. — Знаеш ли, че човек се появява на обществената сцена, когато вестниците започват да пишат за него, наричайки го с малкото му име. И като човек, чиято първа специалност в университета е журналистика и специалист по връзките с обществеността, мога да ви уверя, господин Тайсън, че все още нищо не сте видели.