Ключът на смелостта
- Автор: Робертс Нора
- Серия: key #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валентина Атанасова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ключът на смелостта». Краткое содержание книги:
— Вече започнах да размишлявам и… — Зоуи намести следващия плот, извади ролетката и я нагласи. — Решенията, които вие двете трябваше да вземете, докато търсехте ключовете, бяха свързани с Джордън и Флин. Останахме ние с Брад, което навежда на мисълта, че моите би трябвало да имат нещо общо с него. Това означава, че е изправен срещу противника заедно с мен.
— Брад може да се справи — увери я Дейна.
— Сигурна съм в това. Аз също мога. Не зная само как да постъпя с него. Не мога да си позволя грешка нито във връзка с ключа, нито със себе си и Саймън.
— Тревожиш се, че би могла да сбъркаш, като започнеш интимна връзка с Брад? — попита Малъри.
— Всъщност започвам да се безпокоя, че е грешка да не го допускам до себе си. Все по-трудно става да бъда разумна.
— Тази вечер ще му гостуваш — каза Малъри. — Защо не последваш примера на Саймън и не се насладиш на компанията на човек, който толкова силно желае да бъде с теб?
— Ще се опитам. — Отново взе ролетката. — Доволна съм, че имам придружител. Всъщност двама, ако броя и Мо.
— Рано или късно, колкото и привързан да е към Саймън, Брад ще поиска да се срещнете насаме.
Зоуи подаде ролетката на Дейна и взе бормашината.
— Ще се тревожа за това, когато настъпи моментът, рано или късно.
„По-скоро рано“, помисли си Зоуи, когато остана сама.
Знаеше, че при толкова силно физическо влечение помежду им скоро ще дадат воля на страстта си. Но тя щеше да избере момента, мястото и обстановката. Да въведе правилата. Трябваше да има правила, с които и двамата да бъдат наясно преди тази интимност.
Ако наистина един от важните избори в живота й бе свързан с Брадли Вейн, важно бе да бъде сигурна, че накрая никой няма да се чувства самотен, изоставен и страдащ.
Седма глава
Развълнуваните викове на Саймън прекъснаха умуването на Зоуи кои обици да избере. Дали да сложи сребърните халки, за да изглежда небрежно и секси, или онези с марказитите, които си бе купила през лятото, за по-зрял и изтънчен вид.
Тези подробности зависеха от настроението на една жена и от намеренията й за вечерта.
„Понякога мъжът не обръща внимание — помисли си тя, докато сравняваше двата чифта, — но жената винаги знае с каква цел носи точно тези обици. Или обувки. Или защо е избрала точно този сутиен“.
Това бяха етапите на ритуалната подготовка за среща. Остави и двете обици и притисна ръка към корема си. Господи, тя отиваше на среща.
— Мамо! Ела бързо! Трябва да видиш нещо.
— Момент.
— Побързай! Свива по нашата алея. Боже мой! Хайде, мамо!
— Какво има? — Претича боса през хола. Щеше да избере обувки, когато вземе решение за обиците. — За бога, Саймън, трябва да тръгнем след няколко минути, а не съм…
Лицето й доби същия израз на изумление като това на сива й, когато надникна през прозореца и видя лъскавата черна лимузина, спряла зад старото й комби.
— През живота си не съм виждал толкова голяма кола.
— Аз също — отвърна Зоуи. — Сигурно някой е сбъркал адреса.
— Може ли да отида да я разгледам отблизо? — Той сграбчи ръката й и я задърпа, както когато бе най-нетърпелив. — Моля те, моля те, моля те! Може ли да я докосна?
— Мисля, че не бива.
— Шофьорът слиза. — Саймън сниши гласа си до шепот. — Прилича на войник.
— Всички шофьори на лимузини носят униформи.
Зоуи сложи ръка на рамото му, докато заедно гледаха през прозореца.
— Идва насам.
— Сигурно ще попита накъде да кара.
— Може ли само да изляза да я погледам, докато му обясняваш Няма да я докосвам.
— Ще попитаме.
Хвана го за ръка и тръгна към вратата.
„Прав е“, помисли си тя, когато отвори.
Шофьорът наистина приличаше на войник. Бе висок, с изправена стойка като в строй и черна униформа.
— С какво мога да ви помогна? — попита Зоуи.
— Госпожица Зоуи Маккорт и господин Саймън Маккорт?
— Ах. — Притегли сина си по-близо. — Да.
— Аз съм Бигълоу. Ще ви откарам до дома на господин Неин тази вечер.
— Ще се возим в тази кола? — Ококорените очи на Саймън засияха като две слънца. — Вътре?
— Да, сър. — Бигълоу закачливо му намигна. — На която седалки изберете.
— Супер!
Момчето размаха юмрук във въздуха, нададе вик и щеше да хукне към лимузина ако, ако Зоуи не го бе удържала.
— Но ние имаме кола. И куче.
— Да, госпожо. Господин Вейн изпрати това.
Зоуи погледна плика, който Бигълоу й подаде, и позна емблемата.
Саймън, стой тук — нареди тя и пусна ръката му, за да извади бележката.
На малък луксозен лист бе написано: