Уайнсбърг, Охайо
- Автор: Андерсън Шъруд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Колечкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Уайнсбърг, Охайо». Краткое содержание книги:
— Нед винаги е обичал да пътува — мислеше си тя. — Ще му осигуря тази възможност. Един ден — когато се оженим — ще пестя и от моите, и от неговите пари и ще забогатеем. И тогава ще можем да обиколим заедно целия свят.
В дюкянчето за платове седмиците прерастваха в месеци, месеците в години, а Алис все мечтаеше и чакаше завръщането на своя любим. Собственикът, посивял старец с изкуствени зъби и редки сиви мустаци, клюмнали над устата, не беше от приказливите и понякога — в дъждовни дни или зиме, когато снежна виелица бушуваше по Мейн Стрийт — се нижеха дълги часове, без да влезе ни един купувач. Алис подреждаше и преподреждаше стоката. Заставаше край витрината, отдето можеше да наблюдава безлюдните улици и мислеше за вечерите, когато се разхождаха с Нед Къри, и за думите, които й бе казал: „Сега трябва да се държим един за друг.“ Тия думи кънтяха и бучаха в главата на съзряващата жена. Сълзи напираха в очите й. Често, когато господарят излизаше и тя останеше сама в магазинчето, скланяше глава върху тезгяха и заплакваше.
— О, Нед, аз все още те чакам! — повтаряше тя шепнешком и пъплещият страх, че Нед нивга няма да се върне, още по-силно я обгръщаше.
През пролетта, когато дъждовете са престанали, но още не са настъпили дългите и знойни летни дни, околностите на Уайнсбърг са истинска прелест. Градчето лежи сред просторни поля, отвъд които са пръснати чудни малки горички. А сред дъбравите — безброй уединени кътчета, тихи и затулени, където в неделните следобеди влюбените намират покой. Гледат в пролуките между дърветата ширналите се поля — виждат фермери да се въртят около плевниците, хора в каруца да сноват по пътищата. А в градчето бият камбаните, от време на време профучава влак — същинска играчка в далечината.
Години след като Нед Къри замина Алис не стъпи в дъбравата с никой младеж, но веднъж — две или три години след отпътуването му, — когато самотата й стана непоносима, тя се премени в най-хубавата си рокля и излезе. Намери уютно, закътано местенце — от него се виждаше и градът, и ширните поля — и приседна. Обзе я страх — от годините, от безполезността й. Надигна се, не я свърташе на едно място. Изправи се, зареяла поглед над земята, и нещо — може би мисълта за неспирния ход на живота, който прелива от сезон в сезон — прикова съзнанието й към изминалите години. С ледена тръпка на ужас осъзна, че за нея красотата и свежестта на младините са безвъзвратно отминали. За първи път се почувства излъгана. Не винеше Нед Къри, не знаеше кого за какво да вини. Горест я попари. Свлече се на колене, искаше да се помоли, но вместо молитви, вопли на негодувание напираха на устните й.
— Щастие мен няма да ме сполети. Радост никога няма да намеря. Защо се залисвам с лъжи? — простена Алис и едно незнайно чувство на облекчение дойде заедно с този пръв смел опит да застане лице в лице със страха, превърнал се в частица от нейното всекидневие.
В годината, когато Алис Хайндман навърши двайсет и пет, случиха се две неща, които нарушиха скучното еднообразие на дните й. Майка й се омъжи за Буш Милтън, бояджията на кабриолети в Уайнсбърг, а самата Алис премина към уайнсбъргската методистка църква. Потърси църквата, защото взе да се бои от самотата. След повторната женитба на майка й уединението й стана по-осезателно.
— Започвам да остарявам, ставам особнячка. Ако Нед се върне, няма да ме иска такава. Там, в големия град, където живее, мъжете остават вечно млади. Толкова неща се случват наоколо им, че нямат време да остареят — каза си тя с печална, незабележима усмивка и решително се зае да завърже познанства с хора. Всеки четвъртък вечерта, след като затвореше магазина, отиваше на среща с енориашите в приземието на църквата, а в неделни дни посещаваше сбирките на една организация, наречена „Епуъртски сговор“.