Адвокатът

— Какво мисли за дейността на жена си?

— О, подкрепя я. Смята, че върши делото Божие. Спасява изоставени деца и съсипани майки от прогнилата съдебна система. Но според статиите неговата подкрепа е само в моралната област — снима се под ръка с нея. Засега нито един от адвокатите не е успял да се докопа до имуществото му, за да покрие иск срещу Суейд. Не могат да докажат, че взима участие в нейната дейност. А въпросната дейност вечно е скрита зад правото на служебна тайна. В момента тя ръководи три организации и всичките са на червено. По някое време беше стигнала до осем. Когато нещата съвсем се объркат и през прозорците вземат да нахлуват вражески адвокати, тя тегли ножа на фирмата и основава нова.

— А кредиторите остават с пръст в уста.

— Среден пръст — уточнява Мърфи. — Дори шкафът за документи е взет под наем. А тя има само един. Тръби наляво и надясно, че не поддържа документация по деловите въпроси. Казано с други думи, не си правете труда да тършувате.

— Бил съм й на гости — казвам аз. — Наистина има само един шкаф.

— Ако смяташ да я съдиш, това е умряла работа. Парите не значат нищо за Суейд. А заплахата да ги загуби изобщо не влиза в списъка на стоте неща, които я плашат.

— Мислиш ли, че си струва да поговоря с Дейвидсън? — питам аз.

— Сигурно ще ти съчувства от все сърце — казва Мърфи.

— Но няма да помогне?

Той поклаща глава.

— Откриеш ли как да притиснеш Суейд, сума ти народ ще налети за съвет. Според всичко, което прочетох, тя няма много приятели в този град.

Откъм дървената надстройка долита почукване — сервитьорката е донесла сандвичите. Заемаме се с тях, но продължаваме разговора.

Мърфи надига шишето с бира, преглъща бавно и ме поглежда. След последния подскок на адамовата му ябълка най-сетне избликва въпросът:

— Е, кого искаш да изкопчиш от лапите й?

— Едно дете. Момиченце.

— С майка си ли е?

— Така предполагаме.

— Мога да се лепна за Суейд — казва той. — Да я държа под око. Има известна надежда да ни отведе до…

— Не. Поне засега. Чух, че се е изплъзнала от най-добрите.

— ФБР?

Поглеждам го.

— И ти ли си чул същото?

— Във всеки случай тя така казва. Повтаря го с огромно удоволствие. Сякаш е кой знае каква заслуга. Разправя пред журналистите, че ФБР денонощно кисне на прага й. Че я гонели като обществен враг номер едно. Но тя била по-хитра и ги водела за носа.

— Не й ли вярваш?

— Колебая се. Знам само, че никога не са я привиквали на разпит. Дори не са разговаряли с нея.

— Ти май имаш собствени източници.

— Някои хора обичат да си бъбрят — казва той.

— От ФБР ли?

Мърфи мълчи.

— Ако имаш подобни връзки, това може да е от полза.

— Как така?

— Случаят има и друга насока. — Обяснявам му за Джесика и предположението, че е сключила с федералните сделка срещу намалена присъда. После добавям: — Тя е въпросната майка. Аз работя за дядото. Бащата на Джесика. Той е получил родителските права, преди да изчезне момиченцето.

— Как се казва детето?