Петият слон
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #24
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Петият слон». Краткое содержание книги:
Сега няма нищо освен присъщото си хитроумие и мрачния панталон на вуйчо Ваньо (само не питайте как се сдоби с него). Наоколо е заснежено. И мразовито. А ако той не успее да прекоси гората, за да се върне в цивилизацията, ще има ужасна война. Но по следите му тичат чудовища. Те са умни. Те са бързи. Те са върколаци. И го настигат. Сам Ваймс няма време, няма късмет, а вече няма и въздух в дробовете си…
„Петият слон“ е новият роман за Света на Диска, това е история за джуджета, дипломация, заговори и големи буци мас.
— Не, Фред, никой не те мисли за стар… Ох, божичко!…
— Само за дебелак, а? — Нажеженият поглед на Фред Колън обиколи стаята. Внезапно всички се изпълниха с необичайна прилежност в писането на докладите си. — Тъй! Друго ще бъде от днеска. Да ви е ясно. Знам ви всичките номерца… Кой го каза?
— Какво да е казал, капитане? — невинно се учуди Ноби, макар и той да чу прошепнатото „Щото от тебе сме ги учили“.
В момента беше готов да гълта жарава, но да не признае, че наистина са си позволили тази дързост.
— Някой нещо смотолеви.
— Капитане, сигурен съм, че всички мълчаха.
— И не ща да ме зяпате тъй!
— Никой не ви гледа! — изхленчи Ноби.
— А, мислите си, че нищичко не знам! — развика се Колън. — Ефрейтор, много начини има да зяпаш някого, без да го гледаш. Оня там ме зяпа с ушите!
— Фре… серж… капитане, стражник Пинг просто си пише усърдно доклада.
Разрошената перушина на Фред Колън се поприглади.
— Както и да е. Сега ще се кача в кабинета си. Ще има промени тука. И някой да ми донесе чаша чай.
Гледаха го как изкачва стъпалата, влиза в кабинета и затръшва вратата.
— Ех, да му се… — подхвана стражник Пинг.
Ноби имаше несравнимо по-богат опит от допира с характера на Колън. Припряно размаха ръка, а другата с драматичен жест опря до ухото си.
В тишината всички чуха тихото щракане на бравата.
— Няма да ни се отрази зле малко разнообразие — заяви стражник Пинг.
— Както е казал пророкът Осори, по-добре вол в двора на грънчар от Хершеба, отколкото сандал в бъчвата на винар от Гаш — отсъди стражник Визит.
— Ъхъ, и аз тъй знам — съгласи се Ноби. — Добре де, ще му направя чай. На всекиго му олеква, като си пийне чайче.
Две-три минути по-късно стражниците слушаха долитащите през вратата крясъци на Колън.
— Що за чаша е тая, ефрейтор?!
— Ами вашата, сер… капитане. Винаги в нея си пиете чая.
— Вярно, ефрейтор. Значи е сержантска чаша. А от к’во пият офицерите?
— Керът и господин Ваймс си имат свои чаши, най-обикновени…
— Тъй са си решили, ефрейтор, ама в устава на Стражата пише, че офицерите трябва да имат чаша с чинийка. Ей го тука — член 301, алинея В. Ясен ли съм?
— Не помня да имаме…
— Знаеш къде е касичката с дребните пари. Май само ти знаеш, а? Свободен си, ефрейтор.
Ноби слезе по стълбата пребледнял, стиснал окаяната чаша, нарушаваща устава. След секунди вратата се отвори отново.
— И не смейте да храчите в чашата ми! — изрева Колън. — Тоя мръсен номер също го знам! А чая ще ми го бъркате с лъжичка! Без хитрини!
Вратата се затръшна. Стражник Визит взе чашата от треперещата ръка на Ноби и го потупа по рамото.
— Чувал съм, че при трола Тебеширчо и второто качество си е съвсем поносимо…
Вратата се отвори.
— Искам проклетата ми чаша да е от фин порцелан!
Вратата се затръшна.
— Някой виждал ли е безотчетните пари напоследък? — простодушно се осведоми стражник Пинг.
Ноби бръкна печално в джоба си и извади няколко долара. Връчи ги на Визит.
— По-добре иди в оня кожодерски магазин на Кралското шосе. Купи чаша с чинийка, дето можеш да си видиш ръката през тях. Нали се сещаш — със златни кантове? — Озърна се към другите стражници. — А бе, сбирщина, к’во се размотавате? Тука няма да спипате много престъпници!
— Ноби, това ли са всичките безотчетни пари? — неумолимо попита Пинг.
— Я да не ми викаш Ноби! Хайде, да те видя на улицата! И другите също!
Дните се търкаляха един след друг. Освен това трополяха и друсаха. Каретата беше удобна, доколкото уютът е присъщ на подобни возила, но понеже минаваше през безкрайна поредица от дупки по пътя, поклащаше се като люлка. Отначало хаотичното движение унасяше. След ден-два досаждаше. Както и пейзажът навън.
Ваймс гледаше вкиснат през прозореца.
Видя поредната сигнална кула на хоризонта. Спомни си, че ги издигаха близо до пътя, макар и това да не беше най-прекият маршрут. Само глупак би решил да ги строи в дивата пустош. На хиляда километра от Анкх-Морпорк още се срещаха тролове, които не успяваха да проумеят факта, че за тях човешкото месо е несмилаемо. Пък и повечето селища се гушеха край пътищата.
Новата гилдия сигурно трескаво трупаше пари. Дори от такова разстояние се различаваше строителното скеле — работниците припряно закачаха още сигнални щори и семафори. Цялата конструкция сигурно щеше да се нацепи на трески при първия ураган, но дотогава собствениците й щяха да са припечелили достатъчно, за да построят още пет кули. Или петдесет.