Първичен страх
- Автор: Дийл Уилям
- Язык: болгарский
- Переводчик: Володя Първанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Първичен страх». Краткое содержание книги:
Нощта след убийството на местопрестъплението е намерен Аарон Стемплър, възпитаник на пастора с ангелско лице, коленичил с касапски нож в ръка.
Аарон твърди, че не е извършил убийството.
Защитата се поема от Мартин Вейл — изключителен адвокат, ненавиждан от прокурори, съдии и политици. Всички твърдят, че този случай най-после ще се окаже неговият „препъни-камък“.
Но известният адвокат разполага с великолепен екип. Вейл започва с това, което умее най-добре. Осмисля случилото се от всички гледни точки — и така започва една съдебна битка, достойна за сравнение с „Невинен до доказване на противното“ и безумен кошмар, сравним с „Мълчанието на агнетата“.
— Разбирам — каза свещеникът, очевидно нито шокиран, нито разстроен от признанието. — Аз съм отец Август Делани — и подаде ръка.
— Вейл. Мартин Вейл.
— Бедният Аарон — каза той. — Господ да благослови момчето. Моля се за неговото опрощение.
— Познавахте ли го?
— О, да. Приятно момче. Господ знае какви ужасни демони са обладали душата му, за да извърши такава постъпка.
Вейл не беше съгласен с неговата обичайна проповед за качеството на невинността.
— Каква ирония, нали? — тихо каза отец Делани. — Епископът е не само жертва, но и неговото уединение е нарушено дори в смъртта. Какъв срам, милият човек дори не може да почива в мир.
— Съгласен съм — каза Вейл. — Вижте, отче, това вероятно е тъп въпрос, но какво точно прави един епископ?
Свещеникът се усмихна и тръгна покрай бюрото да провери пощата.
— Епископът управлява организацията, мистър Вейл — каза той, като разлистваше писмата. — Светата епархия — архиепархията. — Отецът върна непрочетения лист хартия в подноса за писма и обърна страниците на книгата за срещи на текущата дата. — Тази епархия има пет хиляди и триста квадратни мили — продължи той, като местеше пръст надолу по списъка със срещите. — Седем колежа и университета, неколкостотин начални и основни училища, дванайсет болници, триста и дванайсет енории и мисии, над хиляда свещеници, над сто монаси и около три хиляди монахини. Също хиляда дякони и светски работници. — Той погледна нагоре и се усмихна. — Доста впечатляваща територия, не мислите ли?
— Много — отговори Вейл.
Делани се облегна на ъгъла на бюрото със скръстени ръце и каза:
— Епископите са връзката между енориашите, свещениците и Ватикана. „Учители на вярата, свещеници на светото богослужение и министри на управлението“, това е описанието на работата според каноничния закон. Огромна работа, сър, нейният стрес е погубил не един добър свещеник.
— И как се справяше с управлението архиепископът?
— Той преуспяваше. Планът му за деня беше запълнен от сутрин до вечер, винаги имаше делегации, срещи и, разбира се, Дома на Спасението и епископският капитал, който финансираше всичките му други благотворителни дела. Като добавка към всичко епископът пише… пишеше… статии по теология за „Кетолик Дайджест“ и няколко национални светски издания, отговаряше на писмата на енориашите и свещениците и пишеше една седмична колонка за „Трибюн“. После имаше проповеди, разбира се, и отговори на папския нунции.
— Нунции?
— Папската кореспонденция. Епископите се отчитат само на папата, мистър Вейл, те имат огромна свобода на действие.
— Ох! От колко време е бил епископ? — Назначен е от папа Павел VI. Това е било през 1975 г. Те бяха големи приятели. Той не беше толкова близък с папа Йоан.
— Защо така?
Делани вдигна рамене.
— Може би той беше прекалено… откровен.
— За какво?
— Елате — каза Делани, — трябва да проверя олтара. — Свещеникът му направи знак да го последва и докато продължаваха разговора, го поведе надолу по коридора към църквата. — Разбирате ли, мистър Вейл, това са трудни времена за американските епископи. Тях ги дърпат на една страна, после на друга. Има го и либералния момент — те искат църквата да промени отношението си към всичко; от контрола на раждаемостта и аборта до безбрачието и ръкополагането на жени. Много стресова ситуация съществува в църквата. Няколко епископи са си взели продължителни отпуски заради стреса.
— И епископ Рашмън взимаше становище по тези въпроси?
— Той се опитваше да… изглади… различията в своята епархия. Да го постави като въпрос на индивидуалното съзнание на индивида. Ватикана заема по-твърда позиция.
— Това му е създало неприятности с Рим?
— Не, не неприятности. Подозрение, може би. Светият Отец е доста консервативен.
— Имаше ли епископът обичаен дневен режим?
— О, да. — Той обикновено слизаше долу в общата стая към седем и десет, седем и петнайсет. Имахме сутрешна молитва. После се подготвяше за първата литургия. Всичко правеше сам. Литургията беше неговата радост — може да се нарече мания. Сам палеше светлините, запалваше свещите на олтара, посрещаше тълпата, доливаше шишенцата с вино и вода. Четеше сутрешната литургия без момче на олтара. След службата закусваше и четеше вестниците „Трибюн“, „Ню Йорк Таймс“ и „Уол Стрийт Джърнал“. После пишеше и четеше пощата. Следобедите бяха за срещи.
— А вечерите?
— Вечери, банкети, речи. Вторник вечер беше резервирана за неговата проповед. Той ги снимаше с видеокамера — изучаваше ги, за да е сигурен, че са идеални. Също снимаше момчетата на олтара по време на службата и после ги критикуваше.