Парижката Света Богородица

— Дяволите да те вземат, а и мене заедно с тебе, ако мога да разбера какво искаш да кажеш! — промълви Гренгоар и го отмина.

Той настигна друга подвижна сянка и я разгледа. Това беше друго сакато същество, едновременно куцо и безръко, и то толкова куцо и безръко, че сложната система от патерици и дървени крака, на които се крепеше, му придаваха вид на подвижно зидарско скеле. Гренгоар, който си служеше с благородни и класически сравнения, го уподоби мислено на оживелия триножник на бога Вулкан.

Живият триножник свали шапка за поздрав, когато Гренгоар мина край него, поднесе я като бръснарско легенче до брадата на поета и кресна оглушително:

— Señor caballero, para comprar un pedaso de pan!55

— Изглежда, че и тоя говори на мене — каза Гренгоар, — но какъв чуден език! Блазе му, ако си го разбира!

В този момент той внезапно се сети за нещо друго и се удари по челото.

— Какво ли всъщност искаха да кажат днес студентите с тяхната Есмералда?

Той понечи да ускори крачка. Но за трети път нещо му прегради пътя. Това нещо или по-право някой се оказа слепец, дребничък, брадясал, с еврейска физиономия, който опипваше околното пространство с тоягата си, воден от грамадно куче. Той избъбри носово с унгарски акцент:

— Facitote caritatem!56

— Слава богу! — възкликна Гренгоар. — Ето най-сетне един, който говори на християнски език. Трябва да имам много милосърден вид, щом всички ми искат милостиня при жалкото състояние, в което се намира кесията ми. Драги приятелю — каза той, като се извърна към слепеца, — миналата седмица продадох последната си риза. Тоест, понеже вие разбирате само езика на Цицерон: vendidi hebdomade nuper transita meam ultimam chemisam.57

При тези думи той обърна гръб на слепеца и продължи пътя си. Но слепецът също удължи крачките си, а изведнъж и хромият, и безногият дотичаха запъхтени, тропайки по камъните с патериците и дървените гаванки. После и тримата се затътриха по петите на клетия Гренгоар, като се бутаха един друг и нареждаха напевно:

— Caritatem! — започваше слепецът.

— La buona mancia! — подемаше безногият.

А хромият завършваше музикалната фраза със своето:

— Un pedaso de pan! Гренгоар си запуши ушите.

— О, вавилонско стълпотворение! — извика той и се спусна напред.

Но и слепецът затича след него. И куцият затича. И безногият затича.

И докато навлизаше все по-навътре по улицата, около него загъмжаха безноги, слепи, хроми, безръки, еднооки, прокажени, покрити с язви, едни излизащи от къщите, други от страничните улички, трети от зимничните прозорчета, всички викащи, мучащи, грачещи, устремени кандил-кандил, куцук-куцук към светлината, овъргаляни в калта като плужеци след дъжд.

Неотлъчно следван от тримата преследвачи, без да има ясна представа, как ще свърши цялата таза история, Гренгоар вървеше зашеметен сред другите, заобикаляше куците, прескачаше безногите, заплел крака в този мравуняк от сакати, подобно кораба на английския капитан, който бил затънал сред безброй раци.

Мина му през ум да се върне назад, но беше много късно. Човешкото множество се бе затворило плътно зад него, а тримата просяци не го изпускаха. И той продължи да върви напред, тласкан от бурно напиращата човешка вълна, от страх и от някакво умопомрачение, което превръщаше всичко в кошмарен сън.