Безпощадно

— Въобще не знаех, че е омъжена. На колко години е тя? — попита Джеймс.

— О, сигурно има двадесет… може би двадесет и пет? Спомняш ли си луничавото й лице? Слънцето в Джаксънвил й действаше доста зле.

— Малката Еми — каза тихо Гриър. — Как пораснаха!

Може би през онзи топъл юнски ден момичето щеше да се удави. Още един спомен от сина му. „Един спасен живот, а може би дори три? Това е нещо, нали?“ — запита се Гриър.

Тримата мъже се обърнаха и се отдалечиха бавно от гроба, без да кажат дума. Когато стигнаха до пътечката, спряха. Насреща им идваше траурна процесия, в която участваха войници от Трети пехотен полк. „Старата стража“ пак вършеше тежкото си задължение да положи поредния човек в земята. Адмиралите отново отдадоха чест на знамето, с което бе покрит ковчегът, и на войника в него. Младият лейтенант, ръководещ церемонията, им отвърна. Той забеляза, че единият от адмиралите носи светлосинята лента, обозначаваща медал за храброст, и поздравът изрази цялото му уважение.

— Още един си заминава — каза тихо Гриър с горчив глас след като процесията ги отмина. — Милостини Боже, защо заравяме тези деца?

— „Платете всякаква цена, понесете всяко бреме, посрещнете всички изпитания, подкрепете приятелите и се изправете срещу враговете…“ — цитира Каз. — Не беше толкова отдавна, нали? Но когато дойде време за залозите, копелетата се изпокриха.

— Ние сме залозите, Каз — обади се Дъч Максуел. — Масата за залагане е тук.

Обикновените хора сигурно щяха да се разплачат, но те не бяха обикновени. Тримата огледаха земята наоколо, осеяна с бели камъни. Навремето тази ливада бе принадлежала на Робърт Е. Лий14 — къщата все още стоеше на върха на хълма — изборът на място за гробище бе жесток жест от страна на едно правителство, почувствало се измамено от офицера си. В крайна сметка обаче Лий бе оставил фамилната си къща на хората, които бе обичал най-много. „Това е най-меката ирония за днес“ — забеляза мислено Максуел.