Сянката на греха
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #12
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евелина Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сянката на греха». Краткое содержание книги:
Едуард Английски упълномощава със заповед своя довереник сър Хю Корбет да отиде в Мелфорд, за да открие истината. Хю Корбет и верните му помощници Ранулф и Чансън се изправят пред тежката задача да разбулят тайните на този град, над който е надвиснала сянката на незнайния убиец. Сър Хю си дава сметка, че противникът му трябва да е безумец, но не е изключено убийците да са двама…
— Убиецът — замислено рече Корбет — трябва да е използвал някакъв претекст, за да влезе в къщата й.
— Което не е било трудно — усмихна се Соръл. — Вдовицата Уолмър е била пияна от вино и любов. Посетителят й може да е казал каквото си иска, например, че носи съобщение от сър Роджър, нали? — Тя улови косия поглед на Корбет. — Знам какво си мислиш, писарю.
— Какво си мисля, мистрес?
— Фъръл е бил бракониер, нали? И по тази причина се е радвал благоразположението на вдовицата Уолмър. Онази нощ е бил близо до къщата й. Вдовицата не би се изплашила от него. Фъръл беше опасен само за живота на безчет фазани и яребици.
— Така мисля — потвърди Корбет. — И ти си мислила същото в дните след обесването на сър Роджър.
— Затова рекох на Фъръл да си държи устата затворена. Казах му, че мислите на хората могат да се обърнат, може би от съжаление заради смъртта на сър Роджър — и да нарочат него. Рекох му, че не искам да чувам нищо повече за тая работа, така че каквото има да казва, да го запази за себе си.
— Намеквал ли е, че знае каква е истината?
— Веднъж спомена Риптън, кралския наместник, но както казах, после стана потаен.
— Ходеше ли някъде? Срещаше ли се с някого?
— И да е, не ми е казвал.
Откъм залата долетя шум и Корбет застана нащрек. Конят му процвили. Ръката на Корбет се плъзна към камата в колана.
— На сигурно място си — успокои го Соръл. — Прекарала съм тук много нощи, писарю. Различавам звуците. Сами сме — ухили се хитро, — без да броим призраците.
— А нощта, в която Фъръл изчезна? Каза, че една нощ излязъл, нали?
— Фъръл вече не споделяше с мен. О, приказвахме за обичайните неща — за времето, за това какво ще лови, какво да си купим. Вече не ходеше и в „Златното руно“, пиеше в други кръчми. Стана много напрегнат и предпазлив. Все по-често мърмореше за дявола. Една нощ излезе, загърнат в плаща си.
— Беше ли с оръжие?
— И той като мен беше въоръжен с кама и тояга. На сутринта не се прибра. Зачудих се дали не се е напил и не се е проснал да спи някъде. А можеше да са го задържали. Отидох долу до Мелфорд, но никой не го беше виждал. Измина седмица. Една нощ се молех пред статуята. Есента беше настъпила по-рано. Помня, че в къщата се стелеше мъгла. Знаеш ли, писарю — сълзи изпълниха очите й, — просто изведнъж разбрах, че Фъръл е мъртъв и е заровен някъде, така започнах да кръстосвам из полето. Не вярвам на слуховете. Фъръл не беше човек да избяга и да остави дома си и мен — тя примигна бързо. — Не съм побъркана. Не вярвам много във видения и сънища, но имах кошмари, в които виждах тялото на Фъръл в плитък, кален гроб, цялото в белези и неопято. Помня какво казваше той. Как, когато умре, иска тялото му да бъде опято в църква и помазано, а за душата му да се отслужи литургия.
— Отиде ли при отец Гримстоун?
— Отидох. Той и мастър Бъргес бяха много отзивчиви. Свещеникът рече, че ще отслужи литургия за Фъръл и отказа монетата, която му предложих. Но аз все пак искам да открия гроба му. Открих много неща, които искам да ти покажа, но не и Фъръл.
— Много неща ли? — заинтересува се Корбет.
— Ела с мен.
Соръл остави канчето си на пода. Взе факла от стената, подаде я на Корбет и взе една за себе си. Поведе го към залата, през двора и прекрачи през малка, обрамчена с каменни плочи врата.
— Внимавай — предупреди го тя и го поведе по някакви разрушени от времето, разкривени стъпала.
Корбет я последва предпазливо. Стъпалата бяха тесни и хлъзгави. Корбет се опита да не обръща внимание на подскачащите наоколо изплашени плъхове. Най-сетне стигнаха дълго, тясно помещение, подобно на предишното. Покривът беше паднал, а мазилката по стените беше съсипана от вятъра и дъжда. По формата на покрива, на празните прозорци, по издигнатия под в отсрещния край и по нишите в стените, Корбет предположи, че това е бил параклисът на имението.
— Искам да ти покажа нещо.
Една изплашена от стъпките им птица изведнъж изхвръкна от гнездото си между гредите и полетя към нощното небе. Писарят затвори очи и си пое дълбоко дъх. Потисна връхлитащата го умора. Трябваше да се върне в „Златното руно“, да отдъхне, но на идване към Мелфорд Корбет непрекъснато беше повтарял на Ранулф и Чансън как трябва да действат бързо.
— Трябва да действаме изненадващо — беше им казал, — за да нямат време хората да си съчиняват измислици.
— Мастър писарю, спиш ли?
Корбет отвори очи. Факлата му натежа, отпусна я и се усмихна извинително.
— Какво има? — попита той.