Грубо в мозъка

През притворените си клепки Даниел забеляза, че Матилд стана от креслото. Той изключи своя ОПС. Тя бе гледала същата програма. Но въобще не говориха за това. Не бе нужно: бяха имали едни и същи преживявания, споделили бяха една и съща доза информация. Даниел се чувстваше много по-добре… Освободен от тревогата. Отиде да види децата — но те спяха.

Легнаха си. Даниел показа на жена си синкавото петно на стомаха си. Тя го посъветва на другия ден да иде на лекар. Той обеща.

Матилд се настани удобно в леглото си, подпряла гръб на възглавниците. Щеше да използва нормалната фаза на своя парадоксален сън, за да визуализира програмираните си сънища, с други думи, една-две пиеси с научнофантастичен сюжет.

Колкото до Даниел, той реши да не се намесва в собствения си сън. Тазвечершният опит ОПС бе минал добре, ала не биваше да вика дявола.

Това се случи посред нощ.

Позна я веднага — избраната, единствената, очакваната. Дойде при него засмяна, ала без предизвикателство. Музиката бе оглушителна, но той не я чуваше. Виждаше само нея.

А пък стаята беше просторна, светла, подредена как да е — тоест без да може да се отнесе към никакъв стандартен модел за обзавеждане. Фантастична стая. Като някои апартаменти, обитавани от артисти, тихи луди извън общоприетите норми и отношения. Някаква непокорна свобода… ала изкусителна. По стените имаше гравюри, на пода възглавнички, килими, книги (КНИГИ!), вестници, екзотични и чудновати неща. Багри.

Беше в дома й. В нейната обител. Толкова й отиваше. Снопове светлина припламваха в косите й, озаряваха снагата й. Тук, у дома си, тя бе съвършена. Такъв един особен свят, топъл, неповторим. Неин свят. Тя се усмихваше и му го поднасяше. Споделяше го с него.