Свирепия

Моето минало ми даваше няколко предимства. Приех работата си със самоувереността на водолаз десантник — знаех, че мога да се бия, да плувам и да скачам с парашут по-добре от всички на борда на „Таусиг“. Да не говорим за това, че можех да превърна в накълцан дроб всеки, който се опиташе да си мери силите с мен. Това направи живота ми с екипажа много по-лек.

Натрупаният опит в групите по подводна диверсия ми помогна да установя по-добри отношения и с офицерите. Повечето от тях бяха наясно с възможностите на водолаза десантник и се отнасяха с уважение към мен, макар че невинаги имаха желание да изпълняват нарежданията ми. Разбирах се и с Ърл Намбърс, шкипера на „Таусиг“, и авторитетът ми беше много над средното ниво.

Но аз нямах бъдеще като капитан на кораб и знаех добре това. Имаше прекалено много випускници на академията пред мен. През шестдесетте години академичното братство във Военния флот беше много силно. Талисманът за успеха беше пръстен от учебния клас — а моите кокалчета бяха голи. На хоризонта пред мен нямаше самолетоносач или фрегата с управляеми ракети — нямаше дори и кораб като „Таусиг“.

И въпреки всичко, получавайки нашивките си, ставах длъжник на флотата. Бях решил да я превърна в своя кариера. Но какво щях да правя в нея, беше друг въпрос. Всъщност това не е съвсем точно. Знаех какво искам, въпросът беше как да го постигна.

Исках да стана тюлен. Знаех за тях от създаването им през 1962 година. За първи път видях тюлени в Литъл Крийк, когато се връщах от едно от първите си пътувания из Карибско море. Щабът на „ТЮЛЕН-група 2“ се намираше отвъд футболния стадион на групите за подводна диверсия. Те изглеждаха съвсем различно от нас. Най-напред, обличаха се добре. Носеха лъскави черни парашутисти обувки марка „Кокран“ с пъхнати в тях панталони, докато ние, водолазите десантници, бяхме с обикновени обувки с цинтове и със свободно пуснати панталони. Част от оборудването на водолазите беше още от Втората световна война. Тюлените получаваха най-добрите военни играчки. И всичко беше ново: нови смъртоносни оръжия, ново експериментално оборудване, дори нови методи и стратегии за военни действия по време на война с използване на специални средства.

Най-хубаво от всичко беше, че ходеха доста при своите обучения. Винаги бяха в движение: занимаваха се с всякакви неща — школи по въоръжение, по езици, скачане с парашут, провеждаха шестмесечни военни учения в джунглата, а също се обучаваха да оцеляват при арктически условия. И макар че обичах да съм водолаз, поглеждах през оградата като омагьосано дете, което за първи път посещава Бродуей, гледах как тюлените идват и си отиват и се заклех, че един ден аз също ще стана тюлен. И имах тази възможност — във Виетнам, когато двете групи тюлени се разшириха и почти се удвоиха.