Превъзходството на Борн
- Автор: Лъдлъм Робърт
- Серия: Jason Bourne #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кристиян Георгиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Превъзходството на Борн». Краткое содержание книги:
Вашингтон, Лондон, Пекин — терор залива света: вицепремиерът на Китай е екзекутиран брутално от легендарния убиец. Държавни глави, тайпани, босове на престъпния свят — всички са изправени пред ужасни въпроси: С каква цел се е завърнал Борн? Кой му плаща? Кой е следващият в смъртоносния му списък?…
Ала Дейвид не бе намерил прошка в душата си за него.
— Ако влезе през тази врата, ще го убия — бяха думите му.
Сега това трябва да се промени, мислеше си Уеб, докато крачеше към къщата. Каквато и да беше вината на Конклин, малцина имаха неговата прозорливост и солидни източници на информация, създадени през дългогодишната служба. Дейвид не се беше сещал за Конклин месеци наред; веднъж Мо Панов го бе споменал в разговор. „Не мога да му помогна, тъй като той сам не желае да си помогне. Напълно се е спиртосал. Не вярвам да изкара до пенсионирането си в края на годината. Чудя се как изобщо успява да ходи на работа.“ Панов бе казал това преди пет месеца. Следователно Конклин още беше на служба.
Спиртосан или не, мислеше си Дейвид, докато се качваше по стълбището, Конклин все още има своите източници и контакти.
Отиде право в кабинета си, като си наложи да не обръща внимание на хаоса в къщата. Сега не биваше да допуска този хаос да проникне в мислите му, не можеше да си го позволи.
Той седна на бюрото и се опита да събере мислите си. Пред него беше вечната дебела тетрадка със спирала. Отвори я и посегна да вземе молива. Не можеше да го хване! Ръката му трепереше тъй силно, че цялото му тяло се тресеше. Той задържа дишането си и стисна здраво юмрук. Затвори очи, пак ги отвори и изкомандва ръката си да вземе молива и да пише. Думите едва се разчитаха, но все пак се появяваха върху листа.
„Университетът… — обади се на президента му и на декана на факултета. Семейни проблеми, не Канада — лесно се проверява. Измисли — може би брат в Европа. Да. Европа. Молба за отпуск — кратък. Веднага. Ще ги държиш в течение.
Къщата — обади се на посредника от агенцията, същата история. Помоли Джак да се отбива от време на време. Той има ключ. Постави термостата на петнайсет градуса.
Поща — попълни формуляр в местния клон. Да задържат всички писма. Вестници — отказ.“
Дребните подробности — сега те бяха много важни; трябваше да се погрижи за всекидневните неща, за да не създава впечатление за внезапно заминаване без планирано връщане. Това беше жизненоважно, трябваше да го помни при всяка дума, която изговаря. Нужно бе да сведе въпросите до минимум, да избегне връзката със скорошното напускане на охраната му, да наблегне на обстоятелството, че отсъствието му ще бъде кратко. Ще действа по инстинкт, в съответствие с реакцията на президента на университета и декана на факултета. А сега да пише, никакво отказване. Да не спира да движи молива по страницата. Паспорти, инициали върху портфейлите и ризите, които да съответстват на използваните имена; самолетни резервации — с междинни полети, никакви преки маршрути… О, Господи! Накъде? Къде си, Мари?!
Престани! Овладей се! Ти си способен да се справиш. Длъжен си да се справиш. Нямаш избор, затова бъди какъвто беше някога. Замрази чувствата си, стани лед.
Внезапно бронята, с която се обгръщаше, се разтърси от оглушителния звън на телефона върху бюрото му. Погледна го, преглътна; запита се дали ще може да овладее гласа си, за да звучи поне донякъде нормално. Телефонът иззвъня отново с ужасяваща настойчивост.
Нямаш избор.
Вдигна го, като сграбчи слушалката с такава сила, че кокалчетата му побеляха. Успя да изрече една-единствена дума:
— Да.
— Тук е телефонистката от „Сателитни връзки“.
— Кой? Какво казахте?
— От въздуха по радиоканала търсят господин Уеб. Вие ли сте господин Уеб, сър?
— Да.
И тогава светът, който познаваше, се пръсна на хиляди нащърбени огледални парченца, всяко от които отразяваше нечовешко терзание.
— Дейвид?
— Мари!
— Не изпадай в паника, мили! Чуваш ли ме, остани спокоен! — Гласът й долиташе през пукота на статичното електричество; тя се опитваше да не крещи, но й беше невъзможно да се владее.
— Добре ли си? В бележката пише, че си ранена!
— Нищо ми няма. Няколко драскотини, това е всичко.
— Къде си?
— Над океана. Едва ли ще ти кажат повече. Аз самата нямам точна представа. Бях упоена.
— Господи! Не мога да го понеса! Отвлякоха те от мен!
— Стегни се, Дейвид. Знам какво ти е, но те не го знаят. Разбираш ли какво ти казвам? Те не го знаят!
Тя му изпращаше кодирано съобщение. Не бе трудно да го разгадае: той трябваше да се превърне в омразния за себе си човек. В тялото на Дейвид Уеб трябваше да заживее отново презреният убиец Джейсън Борн.
— Добре. Да, добре. Направо ще полудея.
— Те ми разрешиха да се обадя, за да знаеш, че съм жива.
— Сториха ли ти нещо?
— Не умишлено.
— А онези драскотини? Как стана?
— Аз се съпротивлявах, борих се. Не забравяй, че съм отраснала в ранчо.